И така, макар да мога искрено да заявя, че не харесвам балансирането по хлъзгави метални перила, Просто Го Направих. Изкатерих се, балансирах тялото върху стъпалата си възможно най-добре предвид пулсиращата дясна топка, свих колене, вдигнах ръце високо над главата си и се метнах в пространството. Очите ми бяха фиксирани в тези на Бумеранга; концентрацията ми беше пълна. Усетих как приближавам шибаната площадка; усетих големината и физическата й маса. И в този момент ръцете на Бумеранга стиснаха китките ми, както онзи на трапеца хваща скочилия във въздуха акробат, и ме засили като голямо словашко махало нагоре и надясно.
Използвах тежестта на тялото си, за да помогна, като прибавих към скоростта си и ъгъла на траекторията. Не трябваше да го правя. Трябваше да оставя Бумеранга да направи каквото правеше, защото го правеше много добре. Но не можех да се примиря с „достатъчно добре“. И така, като се придвижвах нагоре, върхът на дясното ми коляно — чувствителната става, известна като патела — се удари в металния край на стоманената площадка.
Колко силно си ударих пателата ли?23 Достатъчно силно, за да ми излязат сълзи. Достатъчно силно, че да не мога да почувствам пръстите на крака си. Достатъчно силно, че да забравя колко ме болеше дясната топка.
Започнах да падам. При това неволно ритнах с крак и се извих. Лош ход, защото Бумеранга изпусна лявата ми китка.
О, мамка му, о, по дяволите, о, майната му на Дики. Сега Бумеранга ме държеше с една ръка. А дори и това не беше кой знае колко сигурно. Пътят до долу беше много, много дълъг. Не исках да се удрям в тази вода. Спомнете си: ако паднете от двадесет метра във вода, няма да е много различно от това да се ударите в бетон. А и според мен нещата бяха още по-сериозни: Аз не исках да извършвам шибаното катерене втори път. Стиснах зъби, замахнах с лявата си ръка нагоре и стиснах лявата му китка — която продължаваше да стиска като менгеме моята дясна китка — с двете си ръце.
— Държа те — каза Бумеранга през стиснати зъби. Пръстите на свободната му ръка се обвиха около китката ми и като се напъна, пак ме залюля като същото онова голямо словашко махало нагоре към площадката.
Този път го оставих да прави каквото трябва и оставих тялото си да иде там, където той искаше да иде то. Коляното ми се озова върху ръба на площадката точно както трябваше. Аз облегнах телесата си на този крак, измъкнах дясната си ръка от захвата на Бумеранга, посегнах и се хванах за парапета, вдигнах се и се проврях под тъмната метална тръба.
Претърколих се по гръб, неспособен да дишам, окъпан в пот, а с очите си виждах фосфоресциращи сини и оранжеви точици. О, мамка му. Не само бях задъхан, но и се намирах в проклето състояние на смъртна умора. Преборих се с нея и си наложих да дишам равномерно. Съсредоточих се върху преодоляването на болката. Бавно възстанових контрола върху тялото и съзнанието си.
Когато се вдигнах и започнах да разтърквам удареното си коляно, Бумеранга, Нод и Пачия крак ме гледаха отгоре. Изпратих им онзи мръсен поглед, който уморените от битки ветерани пазят за наперените младоци, ритали задници цял ден и готови да гонят мацки цяла нощ. Изстенах силно и свих лицето си в гримаса.
Нод направо ме игнорира.
— След като скиперът си подремне — прошепна той на Бумеранга и Пачия крак, — може би ще е готов да дойде да си играе с нас.
— Не — поклати глава Бумеранга. — Сигурно преди това ще иска мляко и бисквити.
С усилие се изправих на крака, като усещах всяка година, месец и ден от изпълнения си със събития живот.
— Да ви го благонавра много, много силно на всички.
Глава 2
03:17. Заех позицията на челен дозор, насочил готовия си за стрелба автомат напред, като се оглеждах и дишах, докато пристъпях от пети на пръсти покрай боядисаното на червени и бели ленти помещение за машините на крана. Зад мен автоматът на Бумеранга пазеше левия ми фланг. Следваше го Пачия крак, а зурлата на неговото оръжие покриваше дясната ми страна. Нод с готова за стрелба пушка „Бенсли“ за разбиване на врати играеше тилова охрана и цевта на пушката му бавно се движеше надясно/наляво, наляво/надясно.
До ъгъла на помещението за машините на крана имаше шест метра и ги изминахме без проблеми. Спрях на ъгъла, легнах на площадката, измъкнах регулируемите си очила за нощно виждане от калъфката и се приближих до ръба на червено-бялата стена. Не бива да представяте на врага си силует за стрелба и затова движението на нивото на земята е много по-ефективно от показването на големия свиреп нос иззад ъгъла на височината си от близо метър и деветдесет.
23
Патела звучи глупаво, нали? Но да ви кажа, глупаво или не, много боли, когато се фраснете по нея като мен.