09:09. По хеликоптера започнаха да удрят нови въздушни течения. Блъсна ни напречен вятър и ни отклони от курса дори при нашата жалка височина. Найджъл се бореше с лостовете, за да ни държи на курс. Излязохме на около шест километра южно от Сирчаванд, където кръжеше Пиколото. Аз огледах небето, но не видях нищо в ярката утринна светлина. Внезапно ни блъсна един гаден низходящ вихър. Ето ви го планинския въздух: непредсказуем, мамицата му.
Хеликоптерът падна с двадесет метра за половин секунда, като ни стресна до един. След това Найджъл се отклони и намери по-спокоен въздух. Набра височина и зави надясно, следвайки пътя. В посока два часа от нас забелязах трио цистерни за нефт. Някога са били боядисани така, че да не се различават от растителността. Сега зелената, сива, кафява и бледожълта боя беше почти олющена и неизползваните цистерни лежаха като огромни ръждиви черупки.
Олег се оживи. Посочи цистерните.
— Червената армия ги построи — изръмжа той.
Погледнах го.
— Добре са се справили — казах сардонично.
Май не схвана какво исках да му кажа. Затова насочих вниманието си към по-важни неща. Например състоянието на нашия хеликоптер. Двигателят му все още вибрираше, но не така зле, както при преодоляването на хребета.
09:13. Продължихме в западна посока през една тясна долина, като от двете ни страни се извисяваха зъберите на планините Карабах. Найджъл беше снижил машината само на тридесетина метра над тесния черен (всъщност изглеждаше кафяв) асфалтов път под нас. Вдигна се малко нагоре над Ванклу и видяхме старата черква. Ванклу се намираше само на четиридесет километра от Нариндзлар.
Аз се свързах по радиото с Пиколото, за да му кажа, че изпълняваме последния си подход, наредих му да хвърля парашутистите и изчаках да чуя „Разбрано“.
09:14. Найджъл направи плавен завой. Хотелът беше точно срещу нас, върху хребета. Но успоредно с нас, точно по северната страна на хребета, минаваха шест високоволтови далекопровода. Излизаха от планината, минаваха към два километра върху огромни стоманени стълбове, забити в планинския склон, а после отново изчезваха навътре. И те не фигурираха в шибаната ми карта.
Нито тези стълбове, нито жиците се виждаха от хотела. Но със сигурност щяха да изтаковат моите парашутисти, които идваха от северозапад. Тъкмо посягах към бутона за излъчване на радиопредавателя, когато гласът на Пиколото отекна в ухото ми:
— Парашутистите са на път — каза той.
Лесно можеше да се каже, че са изтаковани. Но всъщност не беше така — и нямаше да е така. Защото съм се погрижил мъжете под мое командване да се обучават за подобни ситуации. Оперативният бюджет за днешните тюлени е само 14 процента от онова, което Военноморските сили получават за своите специални сили. Най-големият къс центове отива (разбира се) за администрацията. След това е оборудването. Обучението е в най-низшата позиция. Няма логика, нали? Може би затова в наши дни тюлените напускат Военноморските сили в рекорден брой. Моите стрелци обаче продължават да получават наситено обучение. Аз огъвам правилата, дори ги пречупвам, ако е необходимо, за да могат те да правят скокове от голяма височина с ранно или късно отваряне на парашута в най-неблагоприятните условия, защото така ще трябва да го правят в реални условия. Дали силните на деня опитват да ми го начукат? И още как. Но да вървят на майната си. Моите мъже са по-важни от някакъв апаратчик със звезди на ръкава си. Затова съм пускал момчетата през далекопроводи за високо напрежение. И съм ги карал да правят такива изправящи косите корекции в последния момент, каквито мистър Мърфи ни пуска в най-лоши времена. И тъй като са обучавани в моята свирепа ковачница за болка и са изковани върху моята Воинска наковалня, ще оцелеят, за да се бият срещу всякакви неблагоприятни преимущества на врага и във всякакви ситуации.
Но нямаше време да разсъждавам над качествата на Воините си в този момент. Защо ли? Защото Найджъл беше вдигнал носа на хеликоптера нагоре и се изкачвахме към хребета. Хотелът приближаваше, приближаваше, приближаваше…
Когато погледнах през предното стъкло, докато си правех последните сметки наум, Ашли успя да ме фрасне в лицето, като се измъкваше от комбинезона. Аз отбих лакътя й при второто замахване, но вече ме беше ударила достатъчно силно, за да ми се насълзят очите. Какво ставаше, мамицата му, тя да не е роднина на Бумеранга?
09:16. Появихме се вяло от изток, а слънцето светеше зад гърбовете ни, изпълнихме доста плавен заход за кацане, като за хеликоптер в това състояние, и кацнахме право върху хеликоптерна площадка номер 1 от южната страна на хотела, на 250 метра от главния вход и 100 метра от големия хангар. На сто метра от нас нямаше никой, когато Найджъл изключи двигателя.