Той започна да протестира истински, като крещеше всякакви глупости на всякакви езици. Е, майната му. Не се намирах тук, за да го слушам. Намирах се тук за отмъщение в старозаветен стил. Прекратих монолога, като натиках цевта на пистолета си в устата му, счупвайки още зъби.
Погледнах го.
— Кажи сбогом, Стив.
О, бореше се. Мяташе рамене и опита да ме ритне по тила, и се виеше като шибана змия, каквато си беше. Но това не му помогна абсошибанолютно никак.
Усмихнах му се и натиснах спусъка.
Тилът му експлодира като шибана зряла диня. Късчета мозък и кости изрисуваха неприятна Роршархова140 картина по мраморния под на апартамента.
Станах от тялото на Саркисян, застанах над него и вкарах още три куршума в трупа му, за да съм сигурен, че ще продължи да е толкова мъртъв, колкото заслужаваше.
След това отключих вратата на гардероба и измъкнах мадам посланичката, за да можем да я изведем оттук и да спасим задника й.
Това беше по-трудно изпълнимо, отколкото бихте си помислили, защото след освобождаването си посланичката ми се метна, почна да ме удря по главата и раменете и се разпищя съвсем недипломатично за това, че съм проклет и шибан убиец и че ще ме вкара в шибания арест. Вероятно това се дължеше на факта, че се беше подхлъзнала върху пръснатия мозък и сега беше оцапана с кръвта на Стивчо. Честно казано, в момента изобщо не ми беше през старата ръждива пишка за нея. Трябваше да я вържем на вързоп, да изнесем вързопа и да се върнем в Баку, преди да пристигнат подкрепления.
09:25. Разположих постове, докато Ашли опитваше да успокои посланичката (но без особен успех, защото днес не носеше кетамин). Изпратих Копача да донесе на бегом комбинезона на Ашли. Докато той се занимаваше с тази задача, ние прегледахме апартамента и съседните стаи, които бяха заети от охраната на Стивчо, за да проверим дали няма свободна информация.
Трябва да призная, че нямаше много. Изглежда, че ставаше дума точно за онова, което посланик Медисън крещеше, че е, или по-точно: „Частна шибана забежка, дето твоят шибан нос нямаше право да се навира.“
Тая никой ли не я беше учил да използва конструкцията „в която“?
09:29. Майната му на синтаксиса, ние трябваше да местим задници, и то бързо. Метнах скенера към Ашли, която разбираше местния говор, за да следи обстановката. Нашият хеликоптер нямаше да върши никаква работа и затова заведох Найджъл, Чука и Алигатора до хангара, за да подготвим за полет птичката на посланик Медисън.
09:32. Натъкнахме се на Олег във фоайето.
— Къде беше бе, мамицата ти?
Той сви рамене небрежно.
— Търсих документи в сейфа на хотела.
— Да, но имахме нужда от теб.
Очите на ивана проблеснаха.
— Ти имаше свои задачи, аз — мои.
Замълча за малко.
— Саркисян?
— Мъртъв.
Лицето му светна.
— Това е добре — каза той. — А вашата посланичка?
— Ще живее.
В отговор той изгрухтя и се извърна.
Не мислех да го чакам. Имахме работа. Обърнах се към момчетата си.
— Хайде.
09:41. С помощта на един трактор Алигатора изкара бавно хеликоптера „Дофин 2“ от хангара. Двамата с Найджъл нагласихме горивозарядното устройство и напълнихме резервоара догоре. Отворих вратата и погледнах вътре. Адски тясно щеше да ни бъде, мамицата му. Посланик Медисън беше нагласила хеликоптера като возило за важни персони, което означаваше, че поемаше само осем души. Ние щяхме да сме повече от два пъти от това число. Теглото не беше проблем, защото „Дофин 2“ могат да носят двадесет души. Но предвид конфигурацията като за важни персони вътрешното пространство не позволяваше да се наместим всичките.
Погледнах Алигатора и Чука.
— Всяко нещо, за което Найджъл каже, че не трябва, го изхвърляйте.
09:52. Посланичката най-после беше се умирила. Но когато се върнах в апартамента, ме изгледа с не особено любезен поглед. Ашли поклати скенера към мен.
— Идва компания — каза тя. — Руснаци. Много. С хеликоптер са.
— Кога ще пристигнат?
— Не съм сигурна. От радиото разбирам, че току-що са се вдигнали от писта при някакво място на име Уйташ.
Погледнах към Олег.
— Ти какво знаеш за това, Олег?
В отговор ръцете на руснака се разтвориха.
— Може би биците са научили.
— Колко далече е Уйташ?
Олег сви рамене.
— Може би двеста, двеста двадесет и пет мили. Може би по-малко, може би повече.
140
Херман Роршарх (1884–1922), швейцарски психолог. Неговият тест представлява няколко безформени мастилени петна, представени за тълкуване и служещи за определяне на личността. — Б.пр.