Това ни даваше много време да почистим тук и да се махаме от Додж, защото не исках да съм наоколо, когато ивановците дойдат — твърде много въпроси, но недостатъчно отговори. Взехме всичката информация, на която успяхме да сложим ръце, а после се измъкнахме от хотела и тръгнахме към хеликоптера.
Найджъл тъкмо привършваше с огледа. Аз погледнах купчината направени по поръчка мебели на асфалта, а после към него.
— Готово ли е?
Той вдигна палец.
— Да, шефе.
10:19. Натоварих посланик Медисън, която все още беше в шок. Момчетата ми бяха готови за тръгване. Погледнах към едрия иван.
— Олег, идваш ли?
Той поклати глава.
— Аз ще чакам своите хора — отговори той. — Ще са нужни обяснения и искам да съм сигурен, че ще ги разберат правилно.
Е, негови хора си бяха и той можеше да ги контролира.
— Ти решаваш, генерале.
Той отдаде чест небрежно.
— Вашите мъже се справиха добре днес — каза. — Бързо научават, полковник.
— Спасибо, Олег. Благодаря за помощта.
Качих се в хеликоптера и дръпнах въжето на вратата-стълба, за да я затворя.
— Пока — доскоро.
— Щастливого пути — bon voyage141 — каза едрият руснак, като ми махна с ръка и ми отправи своя празен поглед в стил мистър Чист®. След това се обърна, сви рамене под струята от витлата и тръгна обратно към хотела.
10:21. Руснаците щяха да дойдат след четиридесет минути. Време беше да си разкараме задниците. Погледнах в кабината, където Найджъл чакаше, и направих жест „вдигай гълъбите“.
10:22. Големият хеликоптер се издигна бавно в утринното небе. Огледах своите Воини, които още веднъж бяха надвили шанса. Те бяха истински самураи, живеещи с морален кодекс, който не им позволяваше да се провалят. Те бяха по-добри от самураи: те бяха Воини по мой образ и подобие и аз ги обичах така, както само Воинът може да обича своите бойци.
И тъкмо в момента, когато Найджъл наведе носа на „Дофина“ и свихме на изток към Баку, тъкмо когато се изтягах и отпусках, защото знаех, че не сме се провалили, изведнъж косата на врата ми настръхна и внезапно осъзнах, че нещо е много, много нередно.
— Спускай на земята, мамка му, веднага — изкрещях.
Найджъл ме изгледа объркано, но се подчини. Тридесет и осем секунди по-късно бяхме на палубата. Кацането не беше от приятните. Но ни свали на terra firma142.
Пуснах вратата.
— Всички вън!
Бойците ми бяха объркани. Ашли — също. Също и посланичката. Но не ми пукаше. Когато косата на врата ми щръкне право нагоре, нещо се опитва да ме убие.
Олег очевидно беше чул завръщането на хеликоптера, защото стоеше на площадката, когато излязох.
— Проблем, полковник?
Почесах се по брадата.
— Може би, не съм сигурен.
Наистина не бях сигурен. Но косата на тила ми беше застанала право нагоре. И през всичките ми воински години този сигнал за опасност не е бил лъжовен. Инстинктите ми казваха, че нещо не беше както трябва — а в подобни ситуации аз винаги им се доверявам.
Замислих се за всички дълбоковагинални фактори. Като експлозивите, които Стив Саркисян може вече да е поставил на хеликоптера. В мислите си отново видях лентата със записа на погледа на Стив, когато влязох през вратата на апартамента, и как беше опитал да защити мадам посланичката със собственото си тяло, преди да я метна в гардероба и да го убия.
И тогава истината за всичко, истината и само истината, се стовари върху мен като пословичния тон тухли: Стив Саркисян може и да беше виновен за много неща. Но да убива Марибет Медисън не беше сред тях.
Влязох в хангара. Огледах се. Нищо не изглеждаше нередно. Затова спрях, седнах на хладния бетонен под. Скръстих крака и последвах зен-концепцията на Рой Боъм за прочистването на мисълта. После с нова концентрация станах и се заоглеждах. Истински.
Тогава намерих малкото правоъгълно късче лъскава хартия, от която отсъдих, че неотдавна някой беше използвал малко залепяща лента. А после открих брезентовата чанта за документи, натъпкана на дъното на варела за нафта, който механиците използваха като кофа за боклук. Съвсем същата чанта, която беше носил Олег Лапинов.
Измъкнах я от боклука, увих я в някаква кърпа и изтичах до хеликоптерната площадка. Найджъл държеше двигателя включен на празен ход. Изправих показалеца на дясната си ръка и го прекарах през гърлото си.