— Колко време ще ти трябва да я оправиш?
— Не знам — избръмча гласът на Ранди в ухото ми. — Ще ми трябва към половин час да я шунтирам, мамицата й, защото може да са си поиграли с вътрешната страна на вратата, не само с външната.
Разбира се, хората, които прослушваха разговора ми, знаеха, че нямаме половин час. Знаеха, че трябва да действаме скоро. Защо? Защото току-що ме бяха чули да казвам „давай“ и не можех да спра действието, след като съм пуснал войските си. Натиснах бутона за излъчване.
— Можеш ли да я взривиш и после да удариш отпред?
— Не без да избия хора вътре. Експлозивите са зад вратата. Ако избухнат, ударната вълна ще иде навътре, в помещението. А термодатчикът показва, че зад вратата има хора.
— Добри или танга?
— Откъде да знам бе, скипере, мамицата му? Термодатчикът не прави разлика.
Знаех, че разбиването на вратата не е сред вариантите. Смъртни случаи сред заложниците не трябваше да има. Не и тази вечер. Не и предвид политическата ситуация, също така опасна, както тактическата. Но исках да нарисувам определена картина за лошите и затова си изиграх ролята.
— Добре, сменяме плана. Можеш ли да пазиш предната част на помещението?
— Да.
— Тогава остави там Алигатора и Таймекса. Ти се домъкни тук с партньора си бързо. Ще ги ударим веднага отзад.
Ранди отговори веднага:
— Тъй вярно, скипере.
Аз изключих радиопредавателя си и дадох сигнал на Бумеранга, Пачия крак и Нод да сторят същото. Бумеранга ме изгледа с любопитство. От изражението му разбрах, че няма никаква шибана представа какво мисля. Знаеше само, че щяхме да влезем в онова, което в занаята е известно като фатална фуния, и че лошите ни чакаха вътре.
Разбира се, тангата следваха същия ход на действие, какъвто бих следвал самият аз на тяхно място: диктуваха действията на щурмуващата група. Караха я да се приближи така, както им се иска. И след това щяха да я нападнат от засада с голяма жестокост и да избият всички до крак.
Онези се опитваха да ме таковат. Да, но мен са ме таковали най-добрите и мога да ви кажа, че и аз съм се научил на цяла торба с шибани трикове.
Ето какво знаех. Според плановете, изпратени по факса от централата на „Сентекс“, жилищният сектор беше изграден от две двойно широки ремаркета — т.е. четири отделни секции с общ покрив. Ремаркето, в което се помещаваха спалните стаи, образуваше вертикалната черта на неправилно главно Т; общата стая беше напречната черта на онова Т, но ремаркетата бяха сложени така, че едната й част беше по-дълга от другата.
Вертикалната черта на буквата Т се състоеше от стаи с двуетажни легла, четири от всяка страна, всички с общ коридор. В долния край на коридора се намираше външната врата. В горния или вътрешния край на групата стаи с легла се намираха две бани, по една от всяка страна на коридора. Районът на спалните беше разделен от общата стая от къс Г-образен коридор и талашитена врата.
Самата обща стая беше широко отворена. Предният вход представляваше люк в далечния десен край на жилищния сектор, ако го гледате отпред. Предната врата се отваряше директно към кухнята, в която имаше две дълги маси за пикник и четири пейки, както и кухня в ъгъла с електрическа печка с четири котлона, голям хладилник от ресторантски тип, място за подготовка на храната и микровълнова печка. Килерът — ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше мястото над печката и зоната за подготовка на храната с редица дълбоки шкафове отдолу.
От лявата страна на кухнята се намираше големият хол. Там държаха широкоекранния телевизор с висококачествена звукова система, видео с компактдискове и касети, както и богатата библиотека с порносписания. За хората, които работят на нефтодобивни кули, са важни удобствата на съвременния живот. Над зоната на кухнята имаше огромен климатик с изолирани тръби, които се разделяха като паяжини и вкарваха охладения въздух в хола, в спалнята и в кенефите.
Та глупашки простият начин да превземе човек това място според книгата беше следният: ще ударим предната и задната врата едновременно и ще нахлуем в хола и спалнята, като стиснем лошите в средата.
Но се виждаше, че онези са чели същите книги. Затова бяха минирали предната врата така шибаняшки очевидно.
Защо ли? Защото така си гарантираха, че ще нападнем през задната врата. Където, разбира се, щяха да ни чакат.
Не всички обаче. Имахме да се оправим с осем танга. Двама бяха неутрализирани. За целите на спора да приемем, че един от тях е свободно плаващ елемент, който обикаля из съоръжението. Оставаха петима. Като минимум биха оставили един или двама при заложниците, за да могат да ги избият бързо. Така оставаха трима или четирима. От тях вероятно един ще остане в общата стая. Той би бил резерва, ако мистър Мърфи осере минираната врата и тя не гръмне. Вероятно той би имал и гранати, а дори и експлозиви. Останалите биха застанали в позиции за засада така, че да могат да стрелят свободно, когато ударим задната врата.