Ще кажа, че настоящата ми ситуация е взета направо от наръчника за НАСХИО4. Искам да кажа, че са ме драскали, фраскали, тряскали и пляскали; че са ме ръгали, ритали, блъскали, тръскали; че са ме газили, рязали, щавили и давили. Но до тази нощ не и мазен.
Да, мазен. Като евтин пържен картоф. Искам да кажа, така дебело намазан с машинно масло, както паметника на Херндън в деня, когато новобранците във Военноморската академия се катерят по онова шибано нещо като последен акт на първата им учебна година5. Искам да кажа подгизнал. Като поничка. Искам да кажа омазан, като с лой. Както Гъртруд Идърли6 на първия й опит да преплува шибания Ламанш.
Е, добре де, ако плувате в Ламанша и носите от онези, целите вълнени бански костюми от тридесетте години, може би ще е добре да се намажете със свинска лой или вазелин (или пък от онези, еротичните кремове, ако щете — хич не ми пука). Но аз имах малко повече багаж от Гъртруд. Носех водолазен костюм, в който се чувствах некомфортно горещо в топлата вода, в която в момента опитвах да плувам. Върху костюма се намираше комплект черни БУТ, което, както всички навярно знаете след цели седем книги, означава безсмисленото боен униформен тоалет. Перчех се и с винаги ефектната тактическа бронежилетка за стрелба от упор, клас III-A, с трикилограмовата гръдна плоча, закрепена право върху старото свирепо сърце. Върху всичко това носех надуваемата си тюленска жилетка ЗББ7 — и добре, че я носех, защото заради целия този допълнителен товар бих потънал по-бързо от онова, което моят дългогодишен приятел шваба, komrade8 по оръжия, бригаден генерал Фред Колер, би нарекъл ein Backstein.
Да потъна като камък? О, да — тази вечер мъкнех почти тридесет и пет кила оборудване. Около кръста ми беше затегнат тактически боен колан. От него се спускаше и крепеше към свирепото дясно бедро един кобур от черна найлонова материя, в който се съдържаше моят „Хеклер и Кох“ USP-9 със заглушител и пет резервни пълнителя с по петнадесет патрона.
За равновесие другото ми бедро крепяха шест тридесетпатронни пълнителя за автомат, заредени с куршуми „Уинчестър силвъртип“ по четиристотин грама. Към гърба ми, на лесно достижимо място, се притискаше закрепен с ремъци калъф с вездесъщия автомат MP5 в деветмилиметрово превъплъщение, със завит на цевта заглушител „Найт“ за работа под вода, и седми пълнител с патрони „силвъртип“. В модулни торбички, закрепени към бронежилетката ми, имах шест зашеметяващи гранати „DefTec №25“, както и осигурено срещу подслушване радио, микрофон на джуката и слушалка, шест метра взривна лента на дървена макара, жица и електрически детонатор, чифт четиридесет и пет сантиметрови клещи за рязане на тел, отвертка като за електротехник, клещи за специалисти по инсталациите, къса стоманена щанга и аптечка. Тъй като аз съм от онази школа на тюленството, при която продаваме краставици на краставичари, си носех и два двулитрови мехура с вода за пиене. „Бананът“ на кръста ми съдържаше шепа найлонови връзки и малка ролка здраво тиксо.
Към десния си прасец бях закрепил боен нож „Мед дог тайхо“ с немагнитно острие. Около кръста ми беше навита шестметрова пещерняческа стълба с модулни пръчки от титан, свързани със стоманено въже.
Предвид всичките тези боклуци по тялото ми преплуването на хилядата метра от точката на внедряването до целта би било, да кажем, трудно дори и в най-добри условия. Но нямах избор. Освен това всички бяхме натоварени горе-долу еднакво. В края на краищата, като свършехме плуването, нямаше да има откъде да се снабдяваме. Ако съществуваше вероятност да се нуждаем от нещо, ние или го мъкнехме със себе си, или щяхме да се оправяме без него, като му дойде времето.
Като казах всичко това, трябва да призная, че тазвечерните условия бяха, абстрактно погледнато, не съвсем нетърпими за мен и моите момчета. Всъщност много елементи работеха в наша полза. Водата беше топла и спокойна, с някакви си двадесетинасантиметрови вълни. Течението се движеше услужливо от точката на внедряването ни към целта. Тънкият като кожичка над нокът резен на луната, ниско на изток, постоянно се скриваше от високи издължени облаци, което осигуряваше на мен и на единадесетте мъже, които плуваха с мен, известна невидимост.
Поради което, мисля, мистър Мърфи, познат със своя закон, реши, че задачата ми е прекалено проста и целта ми твърде лесно достижима. Една щурмова група от дванадесет души, преплуващи около хиляда метра, би трябвало да стигне до целта си за около четиридесет минути
5
Изкачването на намазания с грес обелиск на Херндън, носещ името на полковник Уилям Люис Херндън от ВМС на САЩ, би трябвало да представлява трите най-важни аспекта на живота във Военноморската академия на САЩ: дисциплина, работа в екип и кураж. Ех, ако това наистина бяха ценностите, на които обучават там. Тогава щяхме да имаме много по-добри военноморски сили.
6
Гъртруд Керълайн Идърли (1906), американка, която през 1926 г. става първата жена, преплувала Ламанша за 14 часа и 31 минути. — Б.пр.