МАЙКЪЛ БЕЙДЖЪНТ
СВИТЪЦИТЕ НА ИСУС
Разкриване на най-голямата мистификация в историята
БЛАГОДАРНОСТИ
Най-сетне изниквам от мрака, блед и със зачервени очи, сграбчил ръкопис, чудейки се кой ден е. Нямаше да се справя с това без помощта на други хора.
Преди всичко бих искал да благодаря на съпругата си Джейн за нейната подкрепа и за способността ѝ да води нормален живот, докато моят все по-бързо губеше посока. Зорницата най-сетне изгря; държах се здраво за опашката ѝ.
Също така бих искал да благодаря и на семейството си, което се примири с явното ми пристрастяване към лаптопа; те нито веднъж не намекнаха, че имам нужда от професионална помощ.
Разбира се, такава помощ вече бях открил в лицето на прекрасната си литературна агентка Ан Евънс от „Джонатан Клаус Лимитед“, Лондон. Благодаря ти, Ан.
Освен това съдействие получих и от най-добрата редакторка, която съм срещал - Хоуп Инели, главен редактор в „Харпър Колинс“, Ню Йорк. Благодаря ти, Хоуп.
Бих искал да благодаря и на Клаудия Риймър Баутот - съиздател в „Харпър Сан Франциско“, посветена във великото тайнство на разгласата и промоцирането. Благодаря ти, Клаудия.
Накрая, както ще забележат всички, които прочетат книгата, дълго време бях подтикван от интерес към скритите възможности на човешката природа, но въпреки това бях умерен и предпазлив (макар и не много) пред могъществото на тези, които непрестанно се опитват да ограничат свободата ни да подхождаме към Божественото както считаме за уместно.
Тъй като истината е, че има много пътища до върха на планината. Кой може да каже кой от тях е най-добрият?
ВЪВЕДЕНИЕ
Двайсет и осми май 1291 г., Светите земи: Акра, последният пристанищен град на Кралството на кръстоносците, е в развалини. Единствено голямата морска кула на рицарите тамплиери е останала неразрушена.
В продължение на седем дни арабските армии на младия египетски султан Халил ал Ашраф първо обсаждат, а след това нападат града. Последната столица на християнското царство е унищожена. Нейните улици, някога гъмжащи от воини и благородници, от търговци и просяци, сега са изпълнени с порутени сгради и тела. В тези бурни дни никой не се смущава от „жертви и щети сред цивилното население“; когато някой град падне, кръвопролитията и заграбването се отприщват на воля.
Арабите са решени да изтласкат и последните воини християни към морето; кръстоносците са също толкова решени да оцелеят с надеждата, колкото и слаба да е тя, че може да успеят да възродят своето кралство. Тази надежда обаче умира с падането на Акра. Отвъд димящите, окърва вени развалини на града единствено голямата кула на тамплиерите е останала непокътната. Вътре са се натъпкали оцелелите до момента заедно с петдесет-шейсет рицари - последните останки от някога огромната бойна сила, от постоянната армия в християнското царство в Йерусалим. Те чакат. Това е единствената им възможност. Никой не идва да ги спаси. Няколко кораба се завръщат, още няколко рицари и цивилни бягат. Останалите са в очакване на края и през следващата седмица отблъскват непрекъснатите нападения.
Борбата е толкова напрегната, че дори тамплиерите изгубват надежда. Когато султанът обещава на всички рицари и цивилни, че ще си тръгнат невредими, ако предадат крепостта, военачалникът на тамплиерите, който ръководи отбраната, приема предложението. Той дава съгласието си група арабски бойци, водени от емир, да влязат в крепостта и да издигнат знамето на султана. Скоро обаче недисциплинираните арабски воини започват да тормозят жените и момчетата. В яростта си тамплиерите ги избиват до един и спускат вражеското знаме.
Султанът приема това като измама и пристъпва към собствената си жестока разплата: на следващия ден повтаря предложението си за безопасно изтегляне. То отново е прието. Военачалникът на тамплиерите посещава султана заедно с няколко рицари, след като бойните действия са временно преустановени, за да обсъдят условията. Обаче преди да стигнат до султана, рицарите са задържани и екзекутирани пред погледите на защитниците, застанали на стените на тамплиерската крепост. Султанът не отправя повече предложения за почтена капитулация, а и тамплиерите надали биха обмисляли подобна възможност: ясно е, че борбата ще продължи докрай.
На този съдбоносен ден, подкопани от арабски миньори, стените на крепостта на тамплиерите започват да се срутват: султанската войска започва решаващото си нападение. Две хиляди мамелюкски воини, облечени в бели роби, с гръм и трясък си пробиват път през прохода, прокаран през крепостта на тамплиерите. Силно пострадала след седмици на нападения, постройката поддава. С внезапен тътен камъните рухват, катурват се един връз друг, като сразяват и погребват и атакуващите, и защитниците. Когато камъните престават да се движат, а прахта се уталожва, тишината обявява, че това е краят. След почти двеста години мечтата за християнско царство в Светите земи е покосена.