Защото, добавя той в саркастична бележка, „всички порочни и срамни практики се събират и процъфтяват в столицата“.
Ученикът и приятел на Тацит Плиний Млади също споменава християните. Той е имал възможност да разпита доста от тях официално и докладва в Рим, че те пеят химни в прослава на „Христус“ все едно е бог.
Авторите езичници от втори век Лукиан и Целзус описват Исус като магьосник и като „подстрекател към бунтове“, а съгласно римските закони и двете неща са престъпления и се наказват със смърт. Разполагаме и с по-късен цитат, за който вече споменахме, от историка Светоний, който пише към 117-38 г. сл. Хр. и обяснява, че по време на управлението на Клавдий евреите в Рим въстават, подстрекавани от „Хрестус“.
В такъв случай почти няма съмнение, че Исус Христос – месията - е съществувал, тъй като споменатите римски източници са доста категорични по този въпрос. Нещо повече, всички тези римски автори са единодушни, че според свидетелствата месията е бил съден и „екзекутиран“ заради политическите си действия.
Не бива обаче да сме прекалено уверени какво точно знаят авторите. За кого разказват? Възможно е да говорят за „Христос“ или за „Хрестос“, т.е. за „месията“, но все още не знаем името му. Можем да бъдем сигурни само в това, че по време на управлението на Тиберий Пилат Понтийски е екзекутирал еврейски „месия“, който е политически бунтовник срещу Рим, с което си е заслужил разпъването на кръста. От този „месия“ започва движение, което - поне към края на века - се нарича „християнство“.
* *
Колкото и да се опитваме, не можем да избягаме от значението на втори век след Хр. за началото на писменото фиксиране на култа към Исус. Най-ранната част от Новия завет като цяло, с която разполагаме, е част от Евангелие от Йоан, написана около 125 г. в Египет (в момента се пази в библиотека „Джон Райландс“ в Манчестър, Англия), но текстът или традицията, към които тази част принадлежи, очевидно датира от още по-ранна епоха. В края на века се появяват стотици документи, представляващи много различни текстове - от евангелия до различни деяния. Професорът от Харвардския университет Хелмут Кьостер анализира доста от тези текстове в книгата си „Древни християнски евангелия“. Техният брой е учудващо голям — Евангелие от Петър, Евангелие от Тома, тайното Евангелие от Марко, Евангелието според египтяните, а сетне и писмата на Климент, епископ на Рим, други послания на Павел и други документи, като Апокрифите на Яков, Разговор със Спасителя, неизвестните текстове, записани на папирус „Еджъртън“ номер 2 в Британския музей, и много начални истории. Всички те са разпространени през втори век и всеки от тях има големия шанс да съдържа някаква оригинална и достоверна информация за Исус, идваща или от устни свидетелства, или от различни ранни компилации от „сказания“.
След като са били записани толкова много „спомени за Исус“, не е чудно, че са се развили няколко твърде различни подхода. Нещо повече, не е чудно, че се опитва да доминира едно конкретно направление: основаното върху трудовете на Павел, подкрепяно по-скоро от християните с езически, а не с еврейски произход.
Посланията на Павел от Новия завет са много различни от евангелията. Първо, Павел не разказва никакви истории за Исус. Павел не е познавал Исус лично - доколкото ни е известно - и учението му е насочено към езичниците неевреи, които евентуално биха могли да се покръстят. Важно е, че еврейските християнски водачи в Йерусалим под ръководството на Яков, брата на Исус, успяват да принудят Павел да напусне Израил, като го изпращат нагоре по брега в Антиохия и на други места. Сигурно са знаели, че той не е на тяхна страна. Яков и останалите са били много загрижени за спазването на еврейския закон, а Павел е твърдял, че на този етап законът не е от голямо значение - че неевреите могат да стават християни, без да приемат целия закон. Тази идея е анатема според Яков, както пише в посланието му: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен за всичко“ (Яков 2:10).
За разлика от това подходът на Павел е: ,,...и онова е обрязване, що е в сърцето, по дух, а не по буква...“ (Рим. 2:29). Той държи на гъвкавост по отношение на еврейския закон. „Човек се оправдава с вярата, без делата по закона“. Той пита: „И тъй, унищожаваме ли закона чрез вярата?“. И отговаря на риторичния си въпрос: „Съвсем не, а утвърдяваме закона“ (Рим. 3:28-31).