Така стигаме до основната разграничителна линия, която разделя две силни традиции, когато християнството навлиза във втори век: от едната страна са онези, които търсят знание, а от другата страна са онези, които се задоволяват с вяра. Важно е да правим разлика между двете неща, тъй като тази разграничителна линия е една от основните сили, които в крайна сметка водят до кристализирането на позицията на ортодоксалното християнство.
„А вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“, това пише Павел в своето Послание до евреите (11:1). Само че вярата е нещо по-малко от знанието. Винаги съм смятал това за очевидно само по себе си, но нека го обясня с един пример.
Човек може да се страхува от огъня, защото вярва, че като сложи ръка в пламъка, ще се изгори и в резултат ще изпита болка. Човек може да вярва, че това е истина. Но докато не извърши действието наистина — докато ръката му наистина не се озове в пламъка и не изпита болката от изгарянето, — човек не може наистина да знае какво представлява тази болка. Това придобито чрез опита знание - различно от знанието например за това, че две и две е равно на четири - на гръцки се нарича гносис. Точно поради тази причина членовете на групи мистици в рамките на християнството, които искат лично да изпитат Бога, се наричат гностици. Не се знае кога се появява тази идея в християнството, но такъв мистичен подход, основан на дълбокия личен опит, е отдавна разпространен сред езическите религии. Втори век става свидетел на бързото нарастване на популярността на този подход в християнската църква.
Въпреки сложността на голяма част от литературата си гностиците не се интересуват толкова много от фактите за Исус и за Бога, а също и от вярата в различни писания и спомени, колкото се интересуват от знанието - пряко, лично, посредством опита - за това какво представлява Богът. Те се интересуват не толкова от вярата в думите на Исус, колкото от това да станат точно като него и като него да знаят за Бога. Както се казва в един гностичен текст, открит в Наг Хамади, Евангелие от Тома: „Когато опознаете себе си, тогава ще станете познати и ще осъзнаете, че вие сте синовете на живия Отец“.
* *
Важно е да изтъкнем, че материалите, използвани в подкрепа на неизброимите появяващи се гледни точки, са избрани чрез прилагането на теологични критерии: някой, някаква група, сяда и решава от своята гледна точка и съгласно своето разбиране, че тази книга трябва да бъде считана за „автентична“, а онази трябва да бъде считана за „фалшива“, т.е. съответно за „ортодоксална“ или за „еретична“. Фактът, че са били използвани теологични основания, разбира се, не оправдава взетите решения въпреки всички отправени молби за божествено напътствие. Вземани са много човешки решения, основани на много човешки приоритети - най-вече свързани с контрола и с властта. Както пише Кьостер: „В най-ранния период на християнството епитетите „еретичен“ и „ортодоксален“ са лишени от смисъл“. Още по-безсмислено е да смятаме, че книгите в нашия Нов завет са единствените автентични традиции за Исус. Коментарът на Кьостер отново е категоричен: „Само догматичен предразсъдък би могъл да твърди, че каноничните писания имат изключителната претенция за апостолически произход и поради това за исторически приоритет“. Всъщност нашият Нов завет не е установен до съборите в Хипо и в Картаген през 393 и 397 г. сл. Хр. — повече от 360 години след събитията, които описва.
* *
Към 140 г. сл. Хр. богат собственик на кораби и новопокръстен християнин на име Маркион тръгва от дома си в Понт към Рим, където основава своя собствена общност, а след това основава общности и навсякъде из Римската империя. Всичките му писания са изгубени, но според критиците му той твърди, че само Павел е знаел истината: според него останалите ученици са твърде силно повлияни от юдаизма. Напълно отхвърля Стария завет и използва само някои от писмата на Павел заедно с редактирана версия на текста от Лука, който той нарича „евангелие“. Той явно е първият човек, който използва този термин по отношение на писан текст. Неговата организация е първата християнска църква, която има собствено свещено писание. Според него християнството трябва безвъзвратно да замени всичко, произхождащо от еврейската традиция на Стария завет, включително и книгите на пророците. Маркион вероятно е бил най-голямата опасност за Църквата от средата до края на първи век и през 144 г. сл. Хр. официално е отлъчен от Църквата в Рим.