Обаче резултатът от начина, по който Маркион използва текстовете, е, че формиращата се християнска традиция е принудена да се откаже от устната традиция и да се заеме с писмена традиция, основана върху „евангелията“, чието авторство се приписва на различни апостоли, за да бъде установен приемлив официален канон на свещената литература на Новия завет. Желанието да се формулира официален списък от текстове за пръв път е изразено от Ириней - епископа на столицата на римска Галия, Лион.
Той и неговите съратници, пазители на ортодокса, няма да участват в никакви отклонения от онова, което според тях е „истината“. Те не се впечатляват от вманиаченото Павлово християнство на Маркион, нито пък изпитват топли чувства към гностиците, които твърдят, че прякото познание на божественото превъзхожда всяка друга вяра или убеждение. Ириней застава начело на движението срещу тази позиция и към 180 г. сл. Хр. пише монументално съчинение от пет тома, в което напада гностиците - неговата прочута книга „Против ересите“.
Явно Ириней сериозно се притеснява от гностиците. Той пише, че те подмамват членове на паството му „под претекст, че притежават върховно познание“. Оплаква се, че те го нападат с аргументи, иносказания и тенденциозни въпроси. След като е прочел част от литературата им и е разговарял с различни гностици относно вярванията им, той решава да намери начин да нападне и да обори учението им, което наистина презира. В дългата си атака в „Против ересите“ той дава много информация за тях и за вярванията на формиращия се в края на втори век сл. Хр. ортодокс.
Запознат е с претенцията на гностиците, че са посветени в някакво тайно знание: те твърдят, пише той, „че Исус е разкрил някакво тайнство само на своите апостоли и ученици“. Той също така изтъква, че това предположение за езотерично разбиране, предадено от предишното столетие, е по някакъв начин свързано с възкръсването на мъртвите. Ириней обяснява, че гностиците не приемат възкресението буквално; всъщност те възприемат много неща от писанията, особено от притчите, като символични — като истории, които се нуждаят от интерпретиране, за да може да се достигне до заложеното в основата им послание. За тях възкръсването от мъртвите е символично средство да бъде представен някой, който е изпитал „истината“, проповядвана от гностицизма.
Любопитното е, че Ириней използва това като един от аргументите, с които оборва гностиците: възкръсването от мъртвите в Църквата е било извършвано и в миналото, и по време на собствената му епоха. Той споменава най-малкото на две места за един мъртвец, който е бил възкресен от мъртвите, и явно е бил лично запознат със случая. В този конкретен случай умрелият е живял много години след това. Това е удивителна история, за жалост неразвита по-нататък, но служи като свидетелство, че Ириней до известна степен не е схванал същността на нещата.
Но независимо дали е схванал същността, Ириней понася факела на ортодокса в онези опасни времена, когато гностицизмът би могъл да завладее Църквата. Той съвсем ясно казва кои евангелия трябва да бъдат използвани и кои да бъдат отхвърлени. Той пръв събира на едно място четирите евангелия - от Матей, от Марко, от Лука и от Йоан. Всъщност той създава самоличността на единния божествен Бог Исус, едновременно Син и Извечен творец. Освен това изяснява, че централната обединена организация на Църквата е мярка за нейната универсална привлекателност, природа и истина. Така централизацията и ортодоксът се установяват като доказателство за законност и правота: физическата сила е едно от доказателствата в подкрепа на Бога. И обратното, децентрализацията е доказателство за погрешност. Както има един Бог, така може да има и само една Църква, и само една истина. Простичък, но измамен довод, който въпреки това убеждава мнозина. Дори днес той има привърженици във Ватикана, един от които, разбира се, е папата.
* *
Докато теолозите се опитват да създадат централизиран ортодокс на вяра и на религия, други се опитват да централизират физическата структура на Църквата, като твърдят, че е по-добре да се управлява от позицията на централизирана власт. За формирането на ранното християнство политическите съображения - подклаждани, разбира се, от гоненията, които не можем да забравим - са толкова важни, колкото и богословските съображения.
Някъде по същото време, когато Ириней доказва своята версия на християнството, се променя начинът, по който Църквата се управлява. Преди местните църкви се управляват от група мъже - презвитери и епископи, - но тези управленски структури постепенно се централизират. Групата е заменена от един-единствен епископ, който е представител на властта във всяка епархия. Този процес като че ли е започнал в Рим в средата на втори век и е завършил в началото на трети век. Разбира се, това не бива да ни учудва, епископът на Рим ясно е дал да се разбере, че той е най-важният от всички епископи. Той иска да бъде признат за върховен глава на църковната власт на Земята, като представител на месията. Папа Стефан I (254-57 г.) е първият епископ на Рим, който оправдава тази претенция за върховенство сред всички епископи чрез факта, че е потомък на апостол Петър. Той основава тази своя претенция върху текст от Евангелие от Матея (16:18): „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата си“. По-нататък се твърди, че Петър идва в Рим и някъде към края на втори век той бива определен за първия християнски епископ на града.