Смъртта на Присцилиян е трагичен прецедент. За жалост той ще бъде често повтарян - все в името на еврейски месия, проповядвал мир.
До каква степен вярата е попаднала в ръцете на самопровъзгласилите се наследници на Христос? Впоследствие римските папи се натоварват със задължението да помазват императорите на тяхната издигната длъжност като част от церемонията по коронясването, сякаш папата има силата да създава месия. Сякаш само те са притежавали монопола над пътя към истината.
6.
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ
СТРАХ НА РИМ
Датата е 5 август 1234 г. Бедна жена лежи на смъртния си одър в една къща в Тулуза, собственост на зет ѝ. Тя е член на тайнствена християнска секта, по онова време широко разпространена в Южна Франция - катарите. Рим едновременно презира и се страхува от религията на катарите, които пък се отнасят със същото пренебрежение към Рим. Според мнозина катари папата е Антихристът, а римската църква е „блудницата от Апокалипсиса“ или „църква на вълци“1.
На този ден неколцина катарски свещеници посещават жената, за да извършат най-свещения ритуал на сектата - консоламентум, да я посветят в „последните обреди“ на религията им - нещо, което се е случвало често край смъртния одър на техните последователи. Пристигането им обаче е забелязано от враждебно настроен към вярата им информатор. Вероятно жената е била шпионирана, защото е била известна сред жителите на градчето като привърженичка на катарите, а зет й е действал като куриер на катарите в Тулуза. Информаторът се втурва, за да съобщи на главата на Инквизицията.
Доминиканските инквизитори са настанени при архиепископа на Тулуза, който тъкмо е отслужил месата. Това е денят, в който в Тулуза е обявена канонизацията на техния основател Доминик де Гусман. Монасите тъкмо се канят да седнат на празничен обяд. И тогава, по силата на „божествено провидение“, главата на Инквизицията научава за тази умираща еретичка, която открито приема катарските обреди. Той бързо информира епископа, който разпалено настоява незабавно Инквизицията да се справи с това оскърбление срещу „истинската вяра“, затова инквизиторите зарязват обяда си и придружени от епископа, нахлуват в
дома на умиращата жена. Влизат в стаята ѝ толкова изневиделица, че дори предупреждението от загрижен приятел пристига твърде късно, за да предотврати надвисналата трагедия.
Епископът присяда до болната жена и спокойно започва да разговаря с нея за религиозните ѝ убеждения. Това не предизвиква у нея тревога - вероятно не е знаела кой е посетителят ѝ. Сигурно е смятала, че епископът е високопоставен член на сектата на катарите, а не представител на Рим. Видимо необезпокоена и убедена, че се намира сред изпълнена със състрадание компания, жената говори свободно, доволна, че най-сетне е била посветена в обредите на катарите преди смъртта си, която явно не е далеч. Всъщност смъртта ѝ била по-близо, отколкото мислела.
Епископът я насърчава да говори:
– Не трябва да лъжеш — казва той с престорено съчувствие. - Трябва да бъдеш упорита във вярата си, а не поради страх от смъртта да признаеш нещо друго освен онова, в което вярваш и което пазиш скътано в сърцето си.
Умиращата жена, изпълнена с признателност и утеха поради катарските си убеждения, отговаря със завидно присъствие на духа и достойнство:
– Господарю, вярвам в това, което казвам, и няма да променя отдадеността си поради страх за жалкия остатък от живота си.
При тези думи лицето на епископа внезапно помръква:
– Ето затова си еретичка! - крясва той високо пред всички в стаята. - Защото онова, което изповяда, е вярата на еретиците... Приеми онова, в което вярват римокатолиците.
Жената проявява завидна смелост и отказва. Затова епископът призовава Исус Христос, официално я обявява за еретичка и по този начин я обрича на смърт. Незабавно я отнасят, все още на легло, на една ливада извън града, собственост на съда в Тулуза, където в този благоуханен летен ден жената тутакси е изгорена.
След това епископът и неговите доминикански съучастници тържествуващо се връщат по улиците на Тулуза към монашеското си убежище, мълвейки признателност към Бога и към светия си основател, „и омитат приготвения за тях празничен обяд“. Летописецът на тези събития, доминикански монах, присъствал в стаята, завършва с думите: „Бог стори тези дела през първия ден на Блажения Доминик в прослава и възхвала на неговото име... за прослава на вярата и като поражение на еретиците“.