„Блаженият Доминик“ - Доминик де Гусман, е бил жесток и фанатизиран испански монах. Още от самото начало той се присъединява към антикатарския кръстоносен поход и дотолкова се прочува с усърдието си, че през 1216 г. папата учредява оглавявания от него Доминикански орден. Целта им е да разрушат ереста напълно и окончателно, с всякакви необходими за това средства. Доминик умира през 1221 г., а през 1234 г., същата година, когато жената от Тулуза била изгорена жива, той е провъзгласен за светец от един от своите приятели, избран за папа предната година.
* *
През дванайсети век най-вече в южната част на Франция Църквата е обхваната от корупция. Онези, които стоят начело на епархиите и енориите, дори не се преструват на благочестиви, а се интересуват повече от управлението на имотите и от увеличаването на приходите си, отколкото от това да се грижат за душите на енориашите си. Светски развлечения като забавления с любовници, хазарт, лов и светски занимания като лихварство и събиране на такси за църковни услуги, разрешаването на незаконни бракове и изпълняването на ролята на адвокати са толкова разпространени и неприкрити, че най-сетне папа Инокентий III след избора си през 1198 г. се вижда принуден да прокълне тези църковни практики. Според папата главният духовник в Лангедок, архиепископът на Нарбон, в края на дванайсети век се прекланя пред олтара само на един бог - бога на парите. Той иска големи такси за освещаването в сан на епископи, присвоява си приходите от незаети места за свещеници, позволява на монасите да се женят и опрощава и други практики, противоречащи на църковните закони. Папата го освобождава от поста му заедно с още един архиепископ и с още седмина епископи. Дори семействата на някои католически духовници се отвръщат от Рим. Епископът на Каркасон през периода 1209-1212 г. запазва католическата си вяра, но майка му, сестра му и трима от братята му приемат консоламентум.
Благородниците, особено селските благородници, водят непрестанни спорове с Църквата относно собственост и приходи; упорито предани на своята област, те влизат в тесен съюз с катарите. Някои от благородниците отиват дори още по-далеч, приемат консоламентум и стават истински катари. Съпругата на графа на Фоа през дванайсети век например става „съвършена“, както прави и сестрата на графа, Ескламонд, след смъртта на съпруга си.
Катарите са група набожни мъже и жени, възприели живот на отречение, духовност и простота - наричат себе си les Bonhommes, „добри хора“ или „добри християни“. Те служат на население, което копнее за личен религиозен опит, но чиито нужди не са посрещнати от установената църква, отказала се от духовната си роля в полза на по-комерсиалното и користното. Отречението на катарите от земните блага още по-силно подчертава алчността на римското духовенство и подклажда безмилостно противодействие от страна на хората, чиято власт те застрашават.
Противниците на катарите ги наричат „свършените“ еретици или „свършени“. Пълноправни членове на сектата са хората, преминали през главния обред, консоламентум, който се описва като „кръщение, първо причастие, ръкополагане, и ако се извърши на прага на смъртта, помазване на умиращ - всичко в едно“.
Чрез преминаването през този обред те се откъсват от ежедневния бит и изпитват презрение към светските притежания. След това катарите водят съвсем простичък начин на живот, изпълнен с молитви и проповядване на учението - което правят на местния език, не на латински. Те са вегетарианци, пътуват по двойки и даряват духовно успокоение, а за тези, които искат да научат повече, извършват обреда консоламентум. Те са символ на честността и на истината в очите на хората, на които им е дошло до гуша от лъжи и от измами.
На практика поради огромната отговорност и промяната в начина на живот, настъпваща след консоламентум, мнозина се подлагат на обреда едва на смъртния си одър. Могат обаче да участват всички — и мъже, и жени. За разлика от Католическата църква в това движение няма мъжко господство. Съвършените са и от двата пола; няма йерархия, нито организация - поне отначало.
Църквата съзнава какво предизвикателство представляват тези непретенциозни и добронамерени духовни учители и един от първите, изправили се срещу предизвикателството, е Бернар от Клерво, сияйната светлина на монашеския орден на цистерцианците. Той и орденът му подобно на катарите са отдадени на простия начин на живот. През 1145 г. Бернар пътува много из Южна Франция и води спорове по градските площади с катарските „съвършени“. Съзнавайки тяхната благочестивост и оценявайки тяхната почтеност и простота - но същевременно заклеймявайки ереста им, - той разбира, че не може да спре движението, което продължава да набира сили и в резултат от тези публични спорове си създава по-официална организация, която вече е налице през втората половина на дванайсети век.