* *
След като катарите са унищожени, Инквизицията се оглежда за други ереси, с които да се бори. Смятат, че рицарите тамплиери се нуждаят от направляваща ги десница. Мъчителите на Инквизицията биват разпратени из цяла Европа, за да изкоренят военния орден, който служи на християнските народи почти двеста години.
След това, в началото на четиринайсети век, Инквизицията се обръща към францисканците, които поради категоричната си бедност и простота са заподозрени в ерес. Много от тях загиват в пламъците. Сто години по-късно Инквизицията се обръща срещу евреите и мюсюлманите в Испания, и по-конкретно към тези, които са приели католицизма и са заподозрени, че тайно са се върнали към предишната си вяра. Кладите лумват с нова сила. В Севиля 288 невинни жертви са изгорени живи в периода от февруари до ноември 1481 г. А това е само началото на нов период от несекващите човешки жертвоприношения в името на християнството. Само че въпреки високата цена противодействието срещу тази тирания продължава. През 1485 г. в Сарагоса един инквизитор е убит в катедралата, както е коленичил за молитва пред високия олтар. Следват жестоки ответни удари, които водят до загубата на живота на още хора.
Кръвопролитието намалява едва когато кланетата неизбежно намаляват броя на потенциалните жертви. Тоест, докато не бъде открита нова група жертви в манията, обхванала петнайсети век - магьосничеството. Това е много сполучлив ход на църковното двуличие. Църквата винаги е смятала магьосничеството за измама или за заблуда, а вярата в него отдавна е била определяна като грях. Но през 1484 г. отношението на Църквата рязко се променя: папата издава була, заклеймяваща магьосничеството и настояваща да бъде признато реалното му съществуване, а също и че всяко отричане на тази нова демонична реалност ще бъде считано за еретично и за обект на всички наказания, измислени от Църквата. Същата була дава на Инквизицията властта да разпитва, да хвърля в затвора и да наказва всички вещици, които открие. Доминиканците нямат нужда от много насърчение, за да се впуснат в действие.
Из цяла Европа оглавяваното от доминиканците преследване плъзва и из градското, и из селското население — интересното е, че Испания е изключение, защото там ръководителите на Инквизицията смятат, че цялата тази мания с вещиците е измама, на която е най-добре да не се обръща внимание. Те смятат, че манията да се намират вещици, които да бъдат изгаряни, е сама по себе си отговорна за създаването на масовата истерия, която на свой ред създава тези вещици. Независимо от това, въпреки тази местна проява на здрав разум, навсякъде другаде из Европа жени биват арестувани, измъчвани и изгаряни на клада. Инквизицията се хвали, че за 150 години е изгорила приблизително трийсет хиляди жени — все невинни жертви на одобрена от Църквата патологична фантасмагория.
Доминиканците са толкова организирани и ентусиазирани, че създават наръчник за инквизиторите и гражданските власти, които си имат работа с вещици. Това е една от най- позорните книги в историята: Malleus Maleficarum („Чукът на вещиците“), прекрасен пример за висока ученост, поставена в услуга на лудостта. Написана е през 1486 г. от двама високообразовани немски доминиканци — монаси, които се боят от всички женски неща, както дяволът се бои от кръста.
Няма съмнение, че за тях жените са източник на всичко нечестиво на света. Двамата специалисти смятат, че най-лошата порочност се крие в жените. Според тях жените са непоправимо несъвършени и винаги се опитват да те измамят. Те са по-слаби от мъжете и поради това са по-склонни към поквара и към стремеж да покваряват другите. Те не притежават дисциплина и са „красиви наглед, омърсяващи при допир и смъртно опасни, ако ги задържиш при себе си“. Тези двама ревностни разпитващи стигат до заключението, че „вещерството се дължи на плътската похот, която при жените е ненаситна“.
Защо Църквата гледа на женското начало като на нещо разрушително, демонично и нечовешко? Защо се бои от жените? Какво е довело до тази крайна реакция?
Свързано е конкретно със секса. Църквата се ужасява от него. „Плътската наслада никога не е безгрешна“, пише в Responsum Gregorii, чието авторство се приписва, вероятно погрешно, на папа Григорий I. Църковният отец от пети век Йоан Хризостом съвсем ясно посочва къде се крие опасността: