Лек намек за такова планиране се появява в Евангелие от Йоан (11:56-57). Той пише, че много хора са дошли в Йерусалим за Пасха и „диреха Исус“, питайки се дали той ще отиде в храма на Пасха, защото всички знаят, че първосвещениците са издали заповед да бъде заловен. Явно вече са го възприемали като заплаха за официалната Църква. По-нататък Йоан разкрива (12:12-13), че в деня, когато жителите на града „чуха, че Исус иде в Йерусалим“, те вземат палмови клонки и излизат да го посрещнат. Със сигурност са го очаквали — очаквали са и неприятности.
Заедно с растящата тълпа подире си Исус продължава към храма, където по време на добре известна случка той изхвърля навън лихварите. Това действие демонстрира друга отличителна особеност на царя Израилев, мешиха, споменат от древните пророци: „Исая (56:7) говори за храма като за „молитвен дом“, а Йеремия (7:11) се провиква с Божиите думи: „Не обърна ли се във вашите очи на разбойнически вертеп тоя дом, над който е призовано Моето име?“. Това пророчество също е явно цитирано в разказа на Матей (21:13). Няма как да избягаме от това: Исус влиза в Йерусалим съвсем предумишлено, задвижва всички необходими лостове, за да се представи като избрания месия на Израил, помазания цар, чието идване е предсказано от пророците.
Той го е знаел. Бил е отворен за това.
Но всички месии по дефиниция са били помазвани. В такъв случай кога е бил помазан Исус? В евангелията от Матей, от Марко и от Лука не се споменава за никакво помазване преди влизането на Исус в Йерусалим, затова според тях излиза, че във формалния смисъл на думата той не е бил месия в онзи момент. Според техния разказ по-скоро излиза, че той е възнамерявал да наложи докрай претенцията си, поради което се е нуждаел от публично признаване и подкрепа.
След като Исус прогонва лихварите от храма, според разказа слепите и хромите се доближават до него и го молят за изцеление, а децата подемат възгласа: „Осанна сину Да- видову“. Това е третият случай, когато той изпълнява традиционните изисквания за месианско водачество - изцеление на недъгавите и приветствие от страна на децата („из устата на младенци и кърмачета ти си стъкмил похвала“ [Пс. 8:2] и „защото премъдростта отвори на неми устата и направи разбрани детските езици“ [Прем. 10:21]). Матей (21:16) описва как самият Исус се позовава на тези текстове, когато му отправят предизвикателство. После, след като за трети път демонстрира каква е отредената му роля, Исус напуска Йерусалим и се отправя към Витания, за да пренощува.
На сутринта се връща в Йерусалим. Този път започва да проповядва в храма, разказва притчи на тълпата, събрала се да го слуша, и така предизвиква раздразнението на враждебните свещеници, решени да следят действията му. Точно през този втори ден се случва важно събитие, пряко свързано с жизненоважен проблем за Юдея: проблема с плащането на данъците на кесаря.
Исус познава добре реалността на политическата ситуация в Юдея под управлението на римляните. По-късните автори на евангелия също знаят колко деликатен е този проблем. Според разказа на Матей (22:17) фарисеите и иродианите - и двете групи са поддръжници на проримската върхушка - се доближават до Исус и го питат направо и простичко: „Позволено ли е да се дава данък кесарю?“.
Това, нека бъде пределно ясно, е изключително натоварен със смисъл въпрос. В контекста на времето той е фундаментален и дори взривоопасен. Тъкмо проблемът с данъците и отказът да се плащат предизвиква първото въстание срещу римляните през 6 г. сл. Хр., предвождано от Юда от Галилея. Това въстание поставя началото на продължило половин век кръвопролитие. За зилотите - и за мнозина не толкова всеотдайни евреи - данъкът е символ на всичко нередно в Рим. Можем да сме сигурни, че евреите са знаели какви са последиците от отговора - а същото важи и за по-късните читатели на разказите в евангелията. Исус е трябвало да действа много внимателно, защото какъвто и отговор да даде, това ще му навлече неприятности с едната или с другата фракция. Ако отговори утвърдително, това би му навлякло неприятности със зилотите, ако отговори отрицателно, това би му навлякло порицание от страна на римляните и на техните поддръжници сред свещеничеството.
И какво прави Исус? Всички знаем отговора. Той иска да му дадат една монета. Дават му римски динарий. Исус поглежда монетата и пита: „...чий е този образ и надпис? Отговарят Му: на кесаря. Тогава им каза: Отдайте прочее кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:19-22).
В онзи момент и на онова място това не е просто умен и съобразителен отговор - юдейският еквивалент на съвременната хаплива забележка, - а възмутително и провокативно предизвикателство към зилотите.