Подходът на египтяните не е вид философия, разсъждение върху божествените възможности или вяра, изградена единствено върху надеждата за по-добър живот след смъртта. Египтяните са не само мистични, но и много практични. Те не искат да говорят за небето - те искат да отидат там. И да се върнат. Всъщност точно както е направил Лазар.
Време е да разгледаме скритите мистерии на Египет.
9.
МИСТЕРИИТЕ НА ЕГИПЕТ
Според древните египтяни в началото всичко е било съвършено. Разпадането на това състояние на вечна хармония, наречено Маат, се дължи на недостатъците на хората, а най-големите човешки недостатъци са предизвиканите от алчност.
Дълг на всички - и на високопоставените, и на смирените - е да работят за поддържането на това съвършенство и да го възстановяват след настъпили нарушения. Най-голяма обаче е отговорността на фараона, подпомаган в тази си задача от мрежата от храмове, покриваща целия Египет.
Всяко утро става свидетел на същия ритуал на събуждане на боговете в храмовете в мига на изгрева, когато портите на Вътрешното светилище ще бъдат отворени. Директорът на музея „Питри“ в Лондон д-р Стивън Куърк само наполовина се шегува, когато оприличава египетския храм на „машина за съхранение на вселената, техническа операция, която изисква технически персонал или познания... за да може важната задача на оцеляването никога да не бъде възпрепятствана“'.
В същото време храмът е порта към отвъдното: той е мястото, където се срещат небето и земята, както изглежда, че се случва на хоризонта, и поради тази причина много текстове наричат храма божествен хоризонт. Древната дума за хоризонт - „ахет“, има няколко важни значения: тя назовава не само свързването на небето и на земята, но и една конкретна част от хоризонта, където Богът Слънце се издига от отвъдното, Дуат, всяка сутрин и се връща в него всяка вечер. Ясно е, че за египтяните хоризонтът маркира портал към отвъдното.
И пирамидите притежават същото качество: Голямата пирамида на фараона Хуфу в Гиза се нарича „ахет на Хуфу“. Нещо повече, коренът на думата „ахет“ означава „сияя, блестя“. На едно ниво думата се отнася към сиянието при изгрев и при залез, но освен това има и много по-тайно значение, което ще открием.
Основната роля на фараона е да служи като гарант на Маат. Единственото - и най-голямото - нещо, което се иска от човешкото същество, е да живее в Маат, като по този начин създава хармония между космоса и физическия свят. Това съвършено уравновесено състояние е персонифицирано от богинята Маат, която е изобразявана с щраусово перо в косата. Тя донася в света истина и справедливост - плодовете на хармонията.
Съвместно с това универсално съвършенство съществуват два свята: физическият свят, в който се раждаме и в който живеем, и другият свят, към който отпътуваме след смъртта си, Дуат, или отвъдното. Отвъдното не се схваща като нещо отделно, като рай или ад, който е далеч или няма връзка с профанното съществуване. Светът на отвъдното по-скоро съществува вечно. Вярва се, че той съществува едновременно с физическия свят и се преплита с него като двете змии около жезъла на Хермес. Той е с нас непрекъснато, макар че не го виждаме и не отиваме в него преди смъртта си.
Тези два свята по някакъв мистериозен и необясним начин заемат едно и също пространство, само че физическият свят остава във времето, а светът на отвъдното съществува отвъд времето. Времето започва със Сътворението, а светът на отвъдното се възприема като вечен, но не в смисъла на безкраен отрязък от време, простиращ се завинаги в бъдещето и от вечно далечното минало, а по-скоро вечен в смисъл на простиращ се извън времето. Господарят на отвъдното е бог Озирис, а водачът на мъртвите е Тот, който ги превежда до царството на боговете.
Друг аспект на отвъдното е, че то се смята за вечен фон на всичко във видимата вселена. То се разглежда като божествен източник на всички неща, за извор на цялата сила и на цялата жизненост. Смята се, че самият живот идва от света на отвъдното, който се процежда във физическия свят и се разкрива във всички форми, които виждаме около себе си.
За древните египтяни светът на мъртвите винаги е много близо до света на живите — между двата свята съществува близост. Парадоксалното е, че светът на мъртвите е изворът на света на живите. Всъщност се вярва, че мъртвите са онези, които живеят истински.