Гробен надпис от епохата на Новото царство (ок. 1550-1070 г. пр. Хр.) ни напомня, че „този свят е само дреболия от живота, [но] вечността е в царството на мъртвите“. По-ранна гробница от Средното царство (ок. 2040-1650 г. пр. Хр.) на жреца Неферхотеп в Тива, днешен Луксор, съдържа няколко „Песни на арфиста“, втората от които завършва по следния начин:
Животът на земята е само миг от сън. Казват: „Добре дошъл невредим“
на онзи, който стигне Запад.
За египтяните „Запад“ е земята на мъртвите. Гробниците и пирамидите винаги се строят на западния бряг на Нил, където се смята, че нощем слънцето изчезва в отвъдното.
За да разберем това, добре е да разгледаме как древните египтяни са схващали времето: те смятат, че два вида време действат едновременно. Има един вид време, който те наричат нехех, цикличното време, участващо в природните процеси - сезоните, движението на звездите и така нататък. Другият вид време е известен като джет, което всъщност изобщо не е време - това е състояние на битуване изцяло извън времето. Времето се движи само в нехех, джет представя времето като застинало. Нехех може да е безкрайно, но само джет е вечно. Един надпис гласи: „Нещата от вечността на джет не умират“.
Това дуалистично виждане много се различава от съвременните ни концепции за време, според които ние се стремим към едно бъдеще, което можем само да се надяваме да бъде съвършено - надежда, която в много религии почива на изпълнението на обещание, че някой ден ще се яви месия, който да спечели окончателната битка срещу силите на злото и така да създаде един съвършен свят. Нашата политическа философия също зависи силно от линеарното време, от една траектория, простираща се от миналото към бъдещето, върху която, ако правилно прилагаме законодателството си, ще постигнем удовлетворение за всички граждани, сякаш законодателството е нещо, което постига повече от гипса върху пукнатините.
Но все пак онези представители на нашата култура, които са излизали извън пределите на времето - мистиците, – разказват подобно на древните египтяни, че светът на мъртвите всъщност е свят на живите, че той съществува извечно и е много близо. Като се вземат предвид огромните културни и езикови разлики, тук виждаме същата близост до божествения свят, която подчертават разказите на великата мистичка от шестнайсети век света Тереза Авилска, която често е изпадала в мистичен „екстаз“, в който напълно се е „разтваряла“ в божественото царство. Когато говори за Бога, тя подчертава:
Отначало не знаех едно нещо. Не знаех, че Бог присъства във всички неща, а когато Той ми се струваше толкова близо, смятах, че това е невъзможно.
Основният помощник на онези, които съхраняват Маат, е великият бог Техути - наричан Тот от гърците и отъждествяван с Хермес. Той познава най-дълбоките тайни на Маат и може да посвети и мъртвите, и живите в неговата мъдрост. Тот познава „тайните на нощта“. Отвъдното е мястото, където господства съвършенството, а с помощта на Тот - т.е. с познаване на правилното учение - хората могат да го посетят. Те могат да посетят царството на боговете и да се върнат оттам.
От най-ранното писмено фиксиране виждаме, че всички храмови ритуали са целели поддържането на хармонията във вселената. В тези храмове и мъже, и жени са били посвещавани в тайнствата. Но освен това са и били задължавани да мълчат за видяното. Всъщност всичко, свързано с храмовите тайнства, е било охранявано. Сред многото текстове, гравирани по стените на храма на Хор в Ефу, е и директното предупреждение: „Не разкривай онова, което си видял в храмовите тайнства“.
Тогава как можем да разберем какво е ставало при тези „тайнства“? Дали някой някога е нарушавал мълчанието и е издавал тайната?
* *
Един от проблемите, пред които се изправяме в опита си да разберем ранните религиозни практики на изключително разнообразните древни култури, е свързан с това, че докато писмеността е била не просто изобретена, но и достатъчно развита, за да фиксира идеи и вярвания, ние не знаем в какво са вярвали предците ни. Макар че към 8000 г. пр. Хр. се появява символична система за запис на търговски сделки, използваща малки глинени символи, тя не се развива в писменост до 3000 г. пр. Хр.
Един пример за този проблем откриваме при разкопките на големия зикурат в Ериду, някога известен шумерски град, който се намира в днешен Ирак. Самият зикурат може да бъде датиран към 2100 г. пр. Хр., а текстовете разкриват, че е бил посветен на градското божество Енки, бог на мъдростта, на знанието и на подземните води. Внимателните разкопки обаче разкриват останките на двайсет и три по-ранни храма, разположени под зикурата във все по-дълбоки пластове, като най-ранният е простичък параклис, издигнат върху стара пясъчна дюна и датиращ поне към 5000 г. пр. Хр. Разкрити са осемнайсет нива от така наречения Убаидски период, предхождащ появата на писмеността.