Много добре помня първия път, когато заведох доведената си дъщеря в Долината на царете. Тя е стилов редактор в голямо английско модно списание, предназначено за читателска аудитория под трийсетте. Животът ѝ в общи линии се върти около съвременната мода, пътуванията и дизайна; тя не е от хората, които отделят много време на миналото. Беше ранно утро и температурата се покачваше, когато автобусът ни зави в тесния подход към долината, където за пръв път пред нас се ширна окъпаната в слънце суха каменна долина с нейните входове на гробници и високи възвишения. Внезапно дъщеря ми неудържимо избухна в сълзи. Плачеше неконтролируемо. Вътре в нея бе избухнало нещо мощно и я бе завладяло. Успя да каже само: „Имам чувството, че съм била тук и преди“. Беше достатъчно.
Събуждат се не само лични спомени. Има и други спомени, които са спотаени в съзнанието ни и в определени моменти излизат на повърхността. Спомени, които привидно се пазят от камъните и от самите места. Сякаш миналото е отделено с тънък лак на времето, който понякога се обелва, за да се покаже какво има отдолу. Обичам да разговарям с пазачите, които надзирават местата нощем, които спят там и познават тихите местенца и тихите мигове. Обичам да разговарям и с египтолозите, които се потапят в тези места и също познават спокойните кътчета. Чувал съм истории за внезапни видения, за древни ритуали, за жреци, събрали се край свещените езера, за богове, които крачат по коридорите и камерите. Водили са ме в малки параклиси в отдалечени части на големи места, където, уверявам ви, се усеща присъствието на нещо много специално - и където може да бъде изпитано нещо много специално.
Само че някои от тези места винаги ще останат дискретни и ще бъдат посещавани само от хората, които знаят как да пристъпват в тях с благоговението, което заслужават, и които могат да получат техните дарове. Невероятно е, че сигурно всеки ден в Египет има малки групи посетители – поклонници, - които търсят и имат подобни преживявания. Те се учат как да опознават живото минало на тази удивителна страна.
* *
За всички нас, „поклонниците“, е очевидно, че пирамидите са нещо повече от разточителни гробници, за каквито са ни накарали да ги смятаме. Стивън Куърк заявява открито, че пирамидите заедно с много други сгради, които са се разрушили с течение на времето, са формирали част от орнаментиран комплекс, посветен на култа към фараона като божество, и добавя, че „те само вторично са гробници“. Пирамидата на Джосер и други постройки от комплекса в Саккара, обяснява той, дават „недвусмислени свидетелства“ за тяхната ритуална употреба - в този случай за празника сед, голям празник, провеждан на всеки близо трийсет години, целящ да обнови силата на фараона.
Най-значимото изследване на култа към фараона напоследък бе проведено от д-р Джереми Нейдлър и бе изложено в книгата му „Шаманска мъдрост в „Текстове на пирамидите“. Той обяснява, че празникът сед се провежда, за да може фараонът да хармонизира физическия свят и отвъдния свят, да се установи баланс, от който полза ще има цял Египет. „Главният обред“ от празника сед „включва преминаването на прага между световете от страна на царя“, което цели да се установи „пряка връзка с обикновено скритите духовни сили“. За да може да се случи това, явно по време на най-тайните части от ритуала царят е имал „екстатично визионерско преживяване“.Това преживяване е било умишлено предизвикано от хората, извършващи обредите, които са разбирали връзката между двата свята и значението на фараона като тяхна точка на пресичане.
Нейдлър е съвсем прям: неговото заключение от проучването му на „Текстове на пирамидите“ е, че „[тези текстове] изобщо не са погребални, а са свързани преди всичко с мистични преживявания, които са много сходни с мистичните преживявания на живия цар по време на „тайните обреди“ на празника сед, защото ясно се вижда, че те принадлежат към жанра на архетипните човешки преживявания на пресечната точка между този свят и света на духовното“.