Разбира се, повечето учени биха оспорили този свързан с преживяванията подход към текстовете и обредите. Смята се, че огромният обем древна египетска литература, която описва отвъдното, всъщност не е познание в смисъл на достоверно знание, а е резултат от хилядолетия на изпълнени с богато въображение размишления от страна на жреците, които може би са вярвали в онова, което са пишели, но все пак са се опитвали да опишат нещо, което не е въз- можно да се знае. „Обаче - изтъква Нейдлър - също толкова основателно може да се твърди, че това познание е резултат от онзи вид мистичен опит, който включва преминаването през прага на смъртта, докато човек все още е жив“.
* *
Тук отново се сещам за уникалния термин „ахет на Хуфу“, приложен към Голямата пирамида на фараона Хуфу в Гиза, за който споменах в началото на главата. Възможно ли е тази дума, която означава „сияя, блестя“ и посочва мястото на навлизане в света на отвъдното на хоризонта, евентуално да намеква, че пирамидата е мястото, откъдето Хуфу е преминал в отвъдното? И мястото, от което се е върнал?
Възможно ли е Хуфу, който носи отговорността за поддържането на Маат, да е търсел отговори от духовните същества в селенията отвъд за това как да осигури хармония в този свят? И ако наистина е преминал прага и е влязъл в царството на боговете, как го е направил? Какви специфични техники са били известни на египетските жреци, които са помогнали на Хуфу и на други египтяни преди и след него?
По-близък поглед към обреда на инициирането на други места в древния свят със сигурност ще подпомогне изследването ни, така че това ще бъде следващият етап от пътуването ни.
10.
ИНИЦИАЦИЯ
Някои места са чисто и просто загадъчни. Може да изглежда, че в конструкцията им има някаква логика, но части от тях упорито не се поддават на обяснение, отказват да се подчинят на всякакви очевидни правила, които да разкриват предназначението им. По време на моите дългогодишни проучвания сред всички древни и загадъчни крипти, галерии и гробници, които съм изследвал, едно от най-странните места, на които съм попадал, е в Италия, в северозападния край на Неаполския залив, над малкото пристанище Бая. Тесният му вход явно е замаскиран сред порутени останки от римско време, пръснати по терасите по хълма.
Покатерих се предпазливо по една каменна стена, открих метална стълба и слязох приблизително седем метра до основата на тесен проход, издялан във вулканичната скала вероятно преди 2600 години. Долу ме чакаше моят приятел, ученият и писател Робърт Темпъл, специалист по техниката в древността. След многогодишни молби италианските археологически власти бяха дали на Робърт разрешение да влезе в това място, а той пък покани мен заради опита ми с подземните изследвания и фотографията. Беше четвъртък, 24 май 2001 г.
Пред нас тесен вход, издялан в лицето на скалата, ни осигурява достъп до енигматичния подземен комплекс. Моментът е от изключително значение за нас, защото днес няма друг жив човек, който да е влизал в това място преди нас. Нагласихме каските си, включихме фенерчетата и от ослепителното слънце внезапно се озовахме в пълен мрак. Рязката промяна ни стъписа.
Всъщност отначало малко се поколебахме дали да продължим напред, защото нямахме абсолютно никаква представа какви ще бъдат условията по-навътре. Предположенията за онова, което ни очаква отпред, бяха до едно отрицателни. Италианските власти отдавна настояваха, че подземните проходи са пълни с опасни отровни газове, затова изискаха от нас преди влизането си да подпишем декларация, с която ги освобождаваме от всякаква отговорност в случай на фатални обстоятелства.
Входният тунел беше приблизително метър и осемдесет висок, но ширината му бе едва петдесет и пет сантиметра - имаше място само да минаваме един по един. На равни разстояния от двете страни видяхме малки ниши, явно предназначени за светилници. За голямо наше учудване тунелът вървеше право от изток на запад и леко се спускаше. Зад нас ярко осветеният вход скоро се скри от поглед и ни остави насред зловонно мълчание.
Беше горещо, макар и не прекалено, но беше много влажно. Скоро дрехите ни подгизнаха от пот. Тунелът беше пълен с хиляди големи комари, които за късмет се оказаха по-скоро любопитни, отколкото войнствени. Носехме противогазови маски с химически филтри, в случай че наистина има отровни изпарения. Фенерчетата ни осветяваха пътя напред: тунелът продължаваше в права линия и непрекъснато се спускаше надолу. Скоро се почувствахме самотни и някак много, много странно. Въпреки това продължихме да вървим.