След като бяхме извървели приблизително сто и двайсет метра, тунелът се промени. От лявата си страна подминахме любопитна конструкция, която приличаше на зазидан вход; в същия момент тунелът се разклони вдясно и започна да се спуска още по-стръмно. Продължихме по него към сърцевината на скалата. След още петдесетина метра се заковахме на място: пред нас имаше вода. Тунелът се губеше някъде в дълбините, сякаш бе потопен от придошла подземна река. Само че този подземен водоем бе изкуствен, точно както и тунелът. Няколко плитки стъпала водеха към водата, но нивото ѝ явно се бе покачило значително от древността насам и покривът, който напред ставаше по-нисък, продължаваше да се снижава, докато най-сетне докосваше бистрата вода. Не можехме да минем.
Точно преди да стигнем до този подземен водоем, бяхме забелязали дупка в дясната стена на тунела. Върнахме се и пролазихме по нея. Малко след това се озовахме в друг страничен тунел, който правеше рязък завой наляво и след това стръмно се изкачваше нагоре. Явно някога там бе имало стълби, но сега наклонът бе покрит с отломки. С известна трудност успяхме да се покатерим по него.
След като се катерихме приблизително шест метра, се озовахме пред нещо доста необичайно: зазидания вход на подземна камера или галерия - вероятно светилище или малък храм с някаква специална колонна зала. Тунели водеха и наляво, и надясно. Ние поехме надясно. След приблизително шест метра тунелът се оказа блокиран от плътна маса отломки, но от предварителните си проучвания знаехме, че този тунел се слива с далечния край на подземния воден канал.
След това изпълзяхме обратно до запечатания вход на светилището и се придвижихме по левия тунел. Така стигнахме до още два тунела, поне единият от които като че ли водеше обратно в посоката, от която първоначално бяхме влезли в комплекса, но на по-високо ниво, като по този начин избягваше водния канал.
Този тунел също някога е бил пълен с отломки, но през двете хиляди години или повече, откакто е бил запечатан, пълнежът се бе слегнал и бе останала пролука от петдесетина сантиметра между отломките и тавана на тунела. Простираше се напред в далечината, докъдето осветяваха фенерчетата ни. След това потъваше в мрака. Бях решен да го изследвам.
Малко би било да се каже, че мястото предизвикваше клаустрофобия. Все пак в миналото съм прекарал известно време, изследвайки пещери и тунели на археологически важни места из целия Близък изток, и знаех, че мога да се справя с паниката, която от време на време те обзема, когато си сам в дълбоко затворено пространство, което понякога ти прилича на гроб.
Докато се готвех да изследвам този проход, Робърт отказа да се присъедини към мен. Двамата италиански работници на археологически места Джино и Пепе също отместиха поглед и се заеха с въжетата и с раниците си. Те обаче решиха, че трябва да си вържа въже около единия крак. Вероятно мотивът им беше, че ако случайно получа сърдечен удар и умра, докато съм в тунела, те ще могат лесно да ме издърпат навън. Тази надежда тогава ми се стори доста отчаяна, а и скоро замисълът се оказа невъзможен за изпълнение.
Таванът на тунела беше толкова ниско, че нахлупил каската си, за да ме пази от грубите камъни горе, аз трябваше да пълзя по корем и да се издърпвам с ръце. Не можех да вдигна глава, за да видя накъде вървя. Не можех и да се завъртя, тъй като тунелът оставаше все така широк приблизително петдесетина сантиметра. Просто се надявах, че ще ме отведе някъде и че когато стигна, ще мога да се обърна, за да изляза отново. В противен случай щеше да се наложи да пълзя назад. Трудоемка перспектива, така е, но възможна, така че не се притесних особено. Запълзях, почти долепил лицето си до земята, а противогазовата ми маска оправда парите си. Трябваше да бутам пред себе си сака с фотоапаратите, докато напредвам, защото нямаше място да го нося на гръб.
Продължих да пълзя по тунела с възможната за обстоятелствата бързина, като в същото време с най-груби сметки следях какво разстояние изминавам. От време на време спирах, за да надуя свирката, и сигналите, които долитаха в отговор отзад, ме успокояваха, че все още имам връзка с приятелите си. Но не след дълго, по-надълбоко в тунела, вече не чувах отговор. След това, още по-навътре, и въжето свърши. Развързах го от крака си и продължих напред без него.
Таванът и стените се приближаваха към мен. Бях сам. Навсякъде бе тихо. На няколко пъти се наложи да спирам. Въпреки опитите си да избягвам такива мисли, започнах да си давам сметка за огромния скален масив, който притискаше тавана на тунела отгоре. Главата ми стържеше тавана, лактите ми стържеха стените, а тялото ми лежеше върху отломки на две хиляди години. Зад мен се простираше дълъг тунел, а какво имаше пред мен, бе пълна загадка. Задачата внезапно ми се стори напълно откачена и дори безразсъдна.