Въпреки преднамереното неведение външният свят се разраства до разпадащите се граници на папските владения. Промяната започва да става неизбежна. Демократичната политическа философия, нарастващата обществена осведоменост и увеличаващата се критика към библейските текстове и към противоречията в тях карат сигурните религиозни факти да се огънат под напрежението. А за ужас на католическите консерватори папската политическа власт също е пряко застрашена. Това действително е проблем: през 1859 г., след войната между Австрия и Франция, която довежда до поражението на католическите хабсбургски сили, по-голямата част от папските земи са присъединени към новосъздаденото кралство Италия. Папата, Пий IX, загубил позиции поради тези събития, сега управлява само Рим и част от околните села. Нещата обаче се влошават още повече: на 21 септември 1870 г. дори този вече твърде ограничен църковен имот е завзет от италианските войски. В ръцете на папата остава само обкръженият от чужди територии град Ватикан, който наследниците му продължават да управляват и днес.
Точно преди загубата на Рим папата в изблик на нещо, което явно е било огромно отчаяние, свиква Общ съвет на епископите, за да укрепи властта си. Със свикването на съвета обаче папата косвено признава ограничеността на тази власт. Във Ватикана отдавна е наболял въпросът кой държи юздите. Неприятната истина е, че папата е придобил законността си не както твърди - от апостол Петър преди две хиляди години, а от далеч по-земен и светски източник: от съвет от епископи, събрали се в Констанца в началото на петнайсети век. По онова време папите са трима - триединство от първосвещеници, единни само по отношение на взаимната си ненавист, - като тримата едновременно твърдят, че имат върховна власт над Църквата. Край на тази нелепа ситуация слагат епископите, които предявяват претенции – и претенциите им са удовлетворени, - че притежават законодателни пълномощия. От този момент нататък папите придобиват властта си чрез епископите. Съответно, когато иска да внесе по-големи промени, всеки папа е длъжен да поиска одобрението им.
Точно папа Пий IX обаче пожелава да направи най-голямата възможна промяна: той е решен да бъде обявен за непогрешим, получавайки по този начин безпрецедентна власт над всички вярващи. Той обаче знае, че за да постигне целта си, ще трябва да си послужи с хитрост. И така в края на 1869 г. е свикан Първият ватикански събор. Истинските цели на събора са пазени в тайна от малка група влиятелни хора, включваща трима кардинали, членове на Инквизицията. В никой от разпространените документи относно целите и насоките на събора не е спомената папска непогрешимост. Междувременно епископите се събират и осъзнават, че са станали обект на насилствена тактика. Няма тайни гласувания, а цената на евентуална критика веднага става ясна: загубата на ватиканските заплати е най-малкото, което може да очаква един възпротивил се епископ.
Два месеца по-късно на съвета е представен въпросът за папска непогрешимост. Повечето присъстващи епископи са учудени, възмутени, дори обидени. С някои църковни водачи, които се изправят и говорят против това действие, „се справят“ чрез домашен арест, докато други побягват. Върху един от водачите е упражнено физическо насилие от самия папа. Въпреки заплахите само 49 процента от епископите дават гласа си в подкрепа на папската непогрешимост. Все пак обаче е обявено мнозинство в полза на промяната и на 18 юли 1870 г. папата е провъзгласен за непогрешим. Само два месеца след това италианските войски навлизат в Рим и оставят отскоро „непогрешимия“ папа в границите на Ватикана - може би божествен отговор на неговата липса на смирение.
Желанието на папата и на неговите поддръжници, разбира се, е догмата на непогрешимостта да послужи на Ватикана като опора за предизвикателствата, пред които е изправен - по-точно библейските критики и откритията на археологията.
* *
Целта на модернистите, от друга страна, е точно обратната. Те се опитват да преработят църковната догма в светлината на научните си открития. Историческите доказателства, приведени посредством техните проучвания, спомагат за разобличаване на митовете, създадени и поддържани от Църквата, особено на мита за Исус Христос. Освен това модернистите силно се противопоставят на централизацията на Ватикана. По това време модернисткото движение е особено силно в Париж, където ръководител на семинарията „Свети Сюлпис“ от 1852 г. до 1884 г. е свободомислещият ирландски теолог Джон Хоган. Хоган приветства и открито насърчава модернистките проучвания в семинарията. Каноник Лили дори го смята за „човека, оказал най-силно влияние“ върху това, което се превръща в модернизъм. Голяма част от учениците на Хоган посещават и лекциите на специалиста по асириология и иврит отец Алфред Лойзи, който е ръководител на Католическия институт в Париж и също толкова виден модернист.