Едно описание, приписвано на Темистий (но вероятно принадлежащо на Плутарх), от неговия трактат „За душата“ разкрива тайната, че да бъдеш иницииран означава да изпиташ същото познание, каквото се получава след смъртта — само че, разбира се, след инициацията посветеният се връща на този свят.
Темистий ни осведомява, че в мига на смъртта „[душата] има същите изживявания като онези, които биват инициирани във великите мистерии“.
Подобно категорично твърдение може да бъде прието като верен израз на човек, който сам е преминал през великите мистерии. Това не е само интелектуално вярване, а нещо научено от практиката по време на такова пътуване в отвъдното.
Темистий продължава:
Първо човек се лута и уморено се щура напред-назад, и подозрително пътува из мрака досущ като непосветен; след това настъпват всички страхове преди окончателната инициация, треперенето, тресенето, потенето, смайването; сетне пред очите на човека избухва прекрасна светлина, той бива приет насред чисти места и ливади, насред гласове и танци, и величието на свещени звуци и форми; сред тях преминалият през инициацията броди на воля, освободен и понесъл короната си, присъединява се към божествената общност и общува с чисти и свети хора.
След това авторът описва низшето и унизително положение на хората, които никога не се стремят към инициация; търсещият може да види как „които живеят тук непосветени... търпят нещастията си поради страх от смъртта и неверие в благата там“.
Сенека, римският държавник и интелектуалец от първи век, разбира значението и смисъла на инициацията. „Има [мъдрости], посветителски обреди, чрез които биват разкрити не мистериите на общинския храм, а на света, на огромния храм на боговете“. Платон твърди, че просветлението идва със смъртта. Мирча Елиаде, професор по религиозна история в Чикагския университет, обяснява, че по същество инициация това е среща със свещеното.
По подобен начин на този, който видяхме в Древен Египет, в Древна Гърция инициацията се намира в самата сърцевина на най-ранния отразен духовен живот на културата, само че това е и забравяно, и умишлено изхвърляно.
Периодът след Омир, но преди Платон е много мистериозен в историята на Гърция. Това е период, когато философите не само са седели, разговаряли са и са спорели на чаша вино, но и когато са били активни: те са лекували, учели са, пеели са, напявали са монотонно, пишели са и са рецитирали ритмични заклинателни стихове, използвали са свещения ритуал, медитирали са, използвали са познати им техники, за да заведат търсещия до най-дълбоките божествени извори на действителността. И най-вече са се опитвали да влязат в тишината и в покоя. Вместо да говорят за философията си, те са я преживявали; живели са в истинския свят, а не в идеализирания свят на откъснатия интелектуален елит. Сега наричаме тези ранни религиозни учители предсократови философи, но това е само название, съвременна безсмислица, родена от манията ни по класификациите.
Запазени са някои от имената на тези учители: Парменид, Емпедокъл, Хераклит и Питагор са все от тази група. Платон ги е изучавал и известно време е живял в общности от техни последователи в Сицилия и в Италия. Той е поел делото им и го е превърнал в аргумент, като е отсял всички свързани с опита качества. Платоновият ученик Аристотел довършва процеса, като обожествява човешкия интелект и твърди, че всичко, което можем да научим, можем да установим единствено със средствата на разума и че истината може да се открие чрез обсъждане и логически аргументи. Макар да препоръчва учене чрез опит, той ограничава опита, който се смята за приемлив източник на познание. Предсократистите биха му се изсмели в лицето.
Същото трябва да направим и ние. Защото видяхме, че истината е нещо, което се изпитва пряко, а не се търси по интелектуален път. Както вече изтъкнахме, човек може да вярва, че пламъците на огъня причиняват болка, но не може да познае тази болка, докато ръката му не попадне в огъня. От само себе си се разбира, че да знаеш винаги е нещо повече от това да вярваш.