На лицето на Феличи се изписа скептично изражение.
— Ти добър католик ли си, Джорджо? — попита Петрони. Този метод бе изпитан от времето. Колкото и безскрупулен да бе обектът, винаги оставаше онова малко съмнение за отвъдния свят. Теологията на страха. Нещо, което Ватикана използваше от векове.
— Разбира се — проблеснаха кривите зъби.
— Тогава разбираш, че всичко, което накърнява вярата, принадлежи на светия отец.
— А това явно накърнява вярата — цинично заключи Феличи. — И чии са тия „лоши ръце“?
Петрони дръпна ципа на меката си кожена чанта. Обикновено вътре имаше пурпурни папки със златни папски емблеми, отпечатани в центъра на корицата, ала папката, която сега подаде на Джорджо Феличи, имаше сиво-кафяв цвят. При съответните обстоятелства, независимо от обекта, Петрони беше майстор и на най-дребните подробности.
— Още сведения за доктор Алегра Басети — онази, която вече си поставил под наблюдение в Близкия изток. — Освен снимка и данни за проучванията й Петрони бе избегнал да даде на Феличи прекалено много информация за досадната бивша монахиня. Колкото по-малко хора я свързваха със свитъка Омега, толкова по-добре, но сега обстоятелствата рязко се бяха променили и лукавият дребен сицилианец трябваше да получи всичко необходимо.
— По-рано тя живееше в един от нашите манастири, но за съжаление се поддаде на живота извън Църквата. Двамата със своя колега, израелския археолог доктор Давид Кауфман, са се сдобили с един свитък от Мъртво море, който принадлежи на Рокфелеровия музей. Разбира се, ще платим щедро за връщането му.
— Откъде е тя? — попита Феличи. Отначало се бе задоволил да организира наблюдението на италианката, без да задава много въпроси. Това бяха лесни пари, но сега беше заинтригуван защо един княз на Църквата проявява личен интерес към премахването на някаква бивша монахиня и връщането на древен пергамент.
— От Южна Италия. Някакво селце Трикарико. Главно бедни селяни. Порядъчни, подчиняващи се на закона хора, въпреки че явно има изключения — презрително изсумтя Лоренцо. — След като я приехме в манастира, допуснахме грешката да я пратим в Държавния университет в Милано, за да продължи образованието си, и тъкмо там тя излезе извън релси.
— Не пращате ли обикновено своите свещеници и монахини в католически университети?
— Обикновено да, само че въпреки моя съвет светият отец реши, че Църквата по-добре ще разбере светската младеж, и Басети беше включена в пилотната програма.
— Доктор ли е?
— По химия. След като напусна ордена си, тя направи докторат по приложението на ДНК в археологията. Подробностите са в досието й — посочи папката той. — Както и материалите за Кауфман.
— А, да, ако се съди по сведенията, които получаваме, двамата прекарват много време заедно. Роднина ли е на професор Йоси Кауфман, израелския математик?
— Син му е.
Разговорът временно прекъсна — донесоха ми основното ястие. Петрони беше поръчал любимото си bucatini all’ Amatriciana — тънки кухи макарони с доматен сос с чесън и шунка. Този път ги поднесе момче, което едва ли имаше повече от шестнайсет години. Ако другите клиенти бяха проявили дори и бегъл интерес, от вниманието им нямаше да убегне фактът, че кардиналът втренчено зяпаше момчето, докато то пълнеше чашите с вино и тихо се оттегляше.
— Има ли значение това, че е син на професор Кауфман? — попита Петрони, изведнъж обзет от безпокойство, че в П3 може да знаят много за учения и свитъците от Мъртво море.
— Възможно е — отвърна Джорджо. — Напоследък връщането на каквото и да било от Близкия изток не е лесно, Лоренцо, и този Давид Кауфман явно има стабилни връзки. Баща му е не само световноизвестен математик и археолог, но и генерал от израелския резерв и почетен директор на Светилището на книгата. И ти несъмнено знаеш, че освен това се кандидатира за министър-председател.
Кардинал Петрони си помисли, че Джорджо Феличи е изключително добре осведомен. Държавният секретар не отговори нищо.
— Операцията може да се окаже доста скъпа, Лоренцо. — Пак онова бързо, автоматично проблясване на криви бели зъби.
Държавният секретар го очакваше. В предишните случаи, когато се налагаше някой да бъде сполетян от злополука, Джорджо Феличи никога не му излизаше евтино, но беше най-добрият в бранша, а и го изискваше защитата на Светата църква. Каквото и да струваше, Ватиканската банка щеше да плати.
— Много е важно бързо да си върнем този свитък — отвърна Петрони, като прескочи въпроса за цената на Феличи и несъмнената му печалба. — Искам лично да се погрижиш за това.