Кардинал Петрони невъзмутимо наблюдаваше предаваната от камерите сцена, която приличаше на бойно поле. Търсеше доказателства, че Донели и Басети са мъртви. Обективите улавяха отчаяните медицински работници, които бясно сновяха около официалната трибуна. Един от екипите дотича с носилка при линейката и кардиналът видя окървавеното тяло на Донели. Той мрачно се усмихна, после забеляза движение върху носилката. Патриархът на Венеция явно още не беше умрял и усмивката на Петрони се смени с гневно изръмжаване.
Телевизионните коментатори като онемели слушаха стърженето на метал по паваж, предизвестяващо появата на танкове. Въздухът се изпълни със заплашителния кънтеж на бойни хеликоптери. След толкова много години на практика, израелското командване моментално се беше задействало.
— Добър вечер, Хафиз — поздрави Давид стария пазач.
— А, вие ли сте, доктор Кауфман? Добър вечер, доктор Басети. — Хафиз докосна с пръсти фуражката си.
— Здравей, Хафиз — овладя гласа си Алегра.
— Искаш ли да погледнеш в куфарчето? — попита археологът.
Алегра за малко да ахне. Да не беше полудял?!
— Може да връщаме онези химикалки и кламери, нали се сещаш! — дяволито се ухили Давид.
— Не, няма нужда, доктор Кауфман. Извинявайте за безпокойството, но трябва да знаем кой е тук. Мислех, че ще присъствате на церемонията.
— Отиваме, Хафиз, само трябва да взема нещо от офиса — спокойно отвърна израелецът.
— Най-после шанс за мир. Не мога да повярвам — с топла усмивка рече старият палестинец и се запъти обратно към колата си.
— Помислих, че си се смахнал — подхвърли Алегра на път към хранилището.
— Съдбата помага на смелите — заяви Давид и метна черното парче плат върху охранителната камера. Той слезе от перваза под камерата и се насочи към вратата на хранилището.
След по-малко от час фрагментите от евангелието на Тома лежаха обратно в старото ковчеже от маслиново дърво върху няколко парченца хартия, които Давид бе прибавил за обем.
Изпълнили мисията си, двамата излязоха от подземието на музея, ала веднага разбраха, че се е случило нещо ужасно. Небето гъмжеше от вертолети, грохотът на роторите им разкъсваше нощта. Над Дамаската порта се стелеше димна завеса и из града отекваха пронизителни сирени.
— Не, Давид! — Алегра вдигна ръка към устата си.
— Ела — тихо рече той.
Войникът на контролно-пропускателния пункт размаха автомата си и Давид спря Онслоу.
— Не може… — Боецът го позна и млъкна. — Извинявайте, господине, на церемонията избухна бомба.
— Има ли някаква информация за жертви?
Младежът поклати глава.
Давид обърна ленд роувъра и се насочи към болницата „Хадаса“, минавайки зад една бясно носеща се линейка.
Когато стигнаха, линейката пред тях спря. От нея изскочиха двама санитари, други двама се втурнаха да ги посрещнат. На носилката лежеше дванайсет-тринайсетгодишно момиче. Главата му беше омотана с окървавен бинт и кръвта се стичаше по мъртвешки бледото му лице — животът му гаснеше. Претоварените дежурни лекари щяха да направят каквото могат, но щяха ли да успеят да спасят всички тези хора, които пристигаха като безкраен поток.
В целия този хаос Давид и Алегра накрая бяха посрещнати от дежурна сестра.
— А, доктор Кауфман. Не ви видях там. Извинявайте, че ви накарах да чакате.
— Няма нищо — любезно отвърна той. — Тук ли са родителите ми? Имате ли някаква информация?
— Един момент, доктор Кауфман. Ще повикам медицинския управител.
Алегра го хвана за ръка. И двамата знаеха, че в такъв момент възрастната сестра би повикала управителя само ако има лоши вести. Медицинският управител се появи и отведе Давид и Алегра в частна чакалня.
Лоренцо Петрони продължаваше да следи репортажа на Си Си Ен. Том Шуайкър отново се появи на екрана и кардиналът се наведе напред на стола си. Джорджо Феличи явно не беше успял да очисти журналиста, ала за момента повече го интересуваше участта на Донели и Басети.