Хайд постави часовника си върху листа. Той моментално спря да работи, след няколкосекундна пауза започна да се движи в обратна посока. Не след дълго се прекрати и това действие и часовникът се разпадна буквално на съставните си части. Останало бе само прах от стъкло и метал.
Хайд извърши много подобни експерименти с други предмети, но от състоянието на сложените вещи забеляза, че в процеса време има изключително голяма разлика, а не можеше да открие зад тях никаква разумна закономерност. Вероятно изтичането на времеквантите не се извършва в един и същ ритъм.
Всичко това бе ужасно интересно и Хайд почувствува не само че може да бъде притежател на Нобелова награда за физици, но и възможността бъдното поколение да учи името на Джордж Хайд наред с имената на Нютон и Айнщайн, а може и преди тях…
Само че сега най-големият физик на всички времена трябваше да бърза за в къщи, защото бе обещал на Барбара днес той да направи покупките. Вмъкна се в „Хамбургер Хийвънс“ за един вкусен американски сандвич и докато го ядеше, обхващаше го натрапчиво чувство, че този ден бе по-дълъг от предишния. Докато се хранеше, забеляза, че дясната му ръка малко е посиняла и се е надула. По-особена болка не чувствуваше, но гледката толкова го смути, че на връщане се отби до доктора за консултация. Лекарят смутено хъмкаше, опипваше ръката на Хайд, задаваше му различни въпроси, постави му инжекция, после повика още един лекар. И той му прегледа ръката, и той го разпитва, след това и двамата започнаха да се консултират.
— Вижте, мистър Хайд — заговори накрая объркано единият от лекарите, — нашето мнение е незабавно да постъпите в болница. Настъпило е смущение в кръвообращението, чиято причина и природа засега не познаваме.
— Не ме боли ръката и нямам време за такива работи — мърмореше ядосано Хайд. Другият лекар гледаше унило към него.
— Трябва да намерите време, сър! Ако не избързаме, може да се наложи да ампутираме дясната ви ръка.
Три седмици Джордж Хайд лежа в болница. Лекарите положиха всички усилия да спасят ръката. И успяха, но отчасти — ръката на Хайд остана саката.
През тези три седмици кошмари измъчваха постоянно Джордж Хайд — непрекъснато мислеше за свиването на времето.
— Късмет имаме, че ръката ти оздравя, скъпи — тихо заговори в къщи Барбара, без да знае, че ръката на мъжа й е вече саката. — Не трябва да закъсняваш за утрешната беседа в Роял Асошиет. Навярно ще премине с успех! Искам да ти направя празнична вечеря, скъпи!
Джордж Хайд гледаше слисан съпругата си.
— Но впрочем тя се състоя преди повече от три седмици!
— За какво говориш, скъпи?
— Виж какво, Барбара, аз не съм идиот! На трети октомври се състоя тази проклета беседа в Роял Асошиет. Ти самата чете онази проклета статия в „Обзървър“… но къде ли го дянах?
— Джордж, аз наистина не зная… впрочем, днес сме втори октомври! Джордж, къде отиваш? Почакай!
Хайд нахълта в университета. Неговия приятел, психолога, го потупа по рамото.
— Ама ти още ли не си в Лондон? Голям човек ще станеш, старче! За какво ще изнасяш беседа? Завиждам ти! Толкова млад!
Джордж Хайд влезе в лабораторията и отиде до масата. Всичко преобърна, но никъде не намери алуминиевия лист. Нещо повече: записките също липсваха. Закрил лицето си с длани, мислеше напрегнато. Напразно колегите го питаха какво му е.
Точно и ясно Хайд си спомни за всичко, което се беше случило. И внезапно разбра. Вратичката… Това алуминиево листче бе вратичката, през която започна да изтича времето… времето на света. Три седмици то е попивало това време, все повече време и бавно, много бавно, но все по-бързо се свива, връщайки всичко към началото. И този алуминиев лист е тук, някъде тук, но сега вече за веки, в друго време, ако щете в друго пространство…
Случаят Хайд възбуди интереса на много учени психолози, но историческите условия не бяха удобни за спокоен и научен анализ.
Когато Джордж Хайд почина тихо в един лондонски психоневрологичен институт, избухването на Втората световна война витаеше във въздуха. Но за щастие той нямаше да я изживее.