Свобода
ДжонатанФранзен
„Свобода“ (2010), дългоочакваният нов роман след големия успех на „Поправките“ (носител на национална награда на САЩ за литература, ИК „Колибри“, 2013), разказва историята на Уолтър и Пати Бърглънд, едно типично семейство от американския Среден запад. Чрез фабулата на този съвременен любовен епос, пресъздаден с размаха на „Война и мир“ (неслучайно критиците обявяват Франзен за „американския Толстой на ХХI в.“), Франзен прави прецизна дисекция на американското общество и неговите големи провали в първите десетилетия на новия ХХI в.: икономическия и нравствен упадък, замърсяването на природата, войната в Ирак, пренаселването и поставянето под въпрос на бъдещето на планетата. Хитроумно, сърдечно и умело, този „образец на лирическия реализъм“ (според „Гардиан“) улавя пулса на днешния живот и с игрив, трагикомичен поглед разкрива основното напрежение между изкушенията на личната свобода – основната ценност на американската мечта, и поемането на отговорност не само пред себе си и най-близките, но и пред бъдещите поколения.
Джонатан Франзен
Свобода
На Сюзън Голомб и Джонатан Галаси
Хванете си ръцете,
щастливци, и взаимно си излейте
душевното ликуване! Пък аз,
гугутка стара, ще намеря някой
изсъхнал клон и сгушена на него,
другаря си изчезнал ще оплаквам,
дорде умра!1
Зимна приказка
Добри съседи
Новината за Уолтър Бърглънд не беше отразена в тукашните издания — той и Пати се бяха преместили във Вашингтон преди две години и вече не означаваха нищо за Сейнт Пол — но градското съсловие от Рамзи Хил не беше чак толкова вярно на местния патриотизъм, че да не чете „Ню Йорк Таймс“. Според дългата и доста неблагоприятна статия Уолтър се беше издънил страшно в столицата. На старите му съседи им беше трудно да свържат твърденията за него в „Таймс“ („надменен“, „високомерен“, „морално компрометиран“) с великодушния, усмихнат, червендалест служител на ЗМ, когото помнеха да върти педалите на колелото нагоре по „Съмит Авеню“ на път за метрото във февруарския сняг; виждаше им се странно, че Уолтър, който беше по-зелен и от „Грийнпийс“ и чиито корени бяха от село, се е забъркал в тайни сделки с минната индустрия и се е държал лошо с обикновените хора в провинцията. Но пък, от друга страна, открай време имаше нещо не съвсем наред с Бърглъндови.
Уолтър и Пати бяха младите първопреходници на Рамзи Хил — първите завършили колеж, купили къща на „Бериър Стрийт“, откак старият център на Сейнт Пол беше навлязъл в тежък период на упадък преди трийсет години. Взеха викторианската си къща почти без пари и през следващите десет години се претрепаха от ремонти. В началото някакъв упорит тип подпали вратата на гаража им и докато я сменят, на два пъти разбиваха колата им. Изгорели от слънцето рокери се събираха в празния двор, наливаха се с „Шлиц“, печаха наденици и форсираха двигателите в малките часове на нощта, докато Пати не излезеше по клин и извикаше: „Хей, пичове, що не вземете да…“. Пати не можеше да ги уплаши, разбира се, но в гимназията и колежа беше тренирала и притежаваше безстрашието на спортист. Нямаше как да не привлече вниманието на всички още от първия си ден в квартала. Висока, с вързана на опашка коса, абсурдно млада, тя лавираше с бебешката количка покрай ръждясали автомобили, счупени бирени бутилки и оповръщан ланшен сняг, а в провисналите мрежести джобове на количката като че ли се събираха всичките часове на натовареното й ежедневие. Зад гърба й бяха тежките — заради бебето — приготовления за тежка — заради бебето — сутрин; пред нея следобед с националното радио, готварската книга „Сребърно небце“, памперси, замазка на гипсокартон и боядисване с латекс; след това „Лека нощ, луна“ и накрая „Зинфъндел“. Пати вече беше изцяло това, в което тепърва щяха да се превърнат останалите от улицата.
В първите години, когато човек все още можеше да кара „Волво 240“, без да се притеснява какво ще кажат хората, общата задача в Рамзи Хил беше да се преоткрият някои житейски умения, заради които — или, по-точно, за да ги забравят — родителите ти са избягали в предградията, като например как да накараш кварталните ченгета да си свършат работата, как да предпазиш колелото си от силно мотивиран крадец, дали е разумно да си правиш труда да вдигнеш някой пияница от шезлонга на моравата си, как да предразположиш уличните котки да използват нечий друг пясъчник за тоалетна, как да прецениш дали общинското училище е твърде скапано, или си заслужава да се мъчиш да го оправиш. Имаше и нови, съвременни въпроси, например за текстилните памперси: струват ли си усилието? Вярно ли е, че все още можеш да си поръчаш доставка на мляко в стъклени бутилки? Бойскаутската организация приемлива ли е от политическа гледна точка? Наистина ли е необходим булгурът? Къде се рециклират батериите? Как да отговориш, когато някоя бедна чернокожа жена те обвини, че съсипваш квартала й? Вярно ли е, че порцелановите чинии на „Фиеста“ съдържат опасни количества олово? Колко ситен всъщност трябва да е водният филтър в кухнята? Дали волвото ти понякога не успява да превключи на пета? Дали трябва да предложиш на просяците храна, или по-добре направо да ги отпратиш? Възможно ли е да отгледаш самоуверени, щастливи и умни деца и да работиш на пълен работен ден? Допустимо ли е да смелиш кафето вечерта, или трябва да го направиш сутринта? Дали изобщо някой в цялата история на Сейнт Пол е останал доволен от майстор на покриви? А от добър механик, разбиращ от волво? Дали и твоето волво има проблема с преплетеното жило на ръчната спирачка? А онова копче на таблото, обозначено с непонятен символ, което издава толкова приятно шведско щракване, когато го натиснеш, но като че ли не прави нищо: за какво е то?