— Истинско чудо е — отбеляза после Сет Полсън, — че двамата все още са заедно.
Мери поклати глава.
— Едва ли са наясно какво ще правят с живота си от сега нататък.
Бяха допуснати и грешки
Автобиография на Пати Бърглънд
от Пати Бърглънд
(написана по предложение на терапевта й)
Първа глава: Мила и добра
Ако Пати не беше атеистка, щеше да благодари на добрия Господ Бог за училищните спортни програми, защото, общо взето, те спасиха живота й и й дадоха възможност да се осъществи като личност. Благодарна е най-вече на Сандра Мошер в средното училище и Шапакуа, на Илейн Карвър и Джейн Нейгъл в гимназията „Хорас Грийли“, на Ърни и Роуз Салваторе от баскетболния лагер за момичета в Гетисбърг и на Ирен Тредуел от университета в Минесота. Тези прекрасни треньори я научиха на дисциплина, търпение, да се фокусира върху целта, на сплотеност и на идеалите за спортсменство, които й помогнаха да преодолее болезнената си амбициозност и ниско самочувствие.
Пати израсна в Уестчестър Каунти, Ню Йорк. Беше най-голямата 01 четири деца, като другите три бяха по-близо до идеала на родителите си. Тя беше видимо по-едра, много по-малко изключителна и също така относително по-глупава. Не че беше глупава, но в сравнение с останалите си беше по-глупава. На височина стигна до 176 сантиметра, почти колкото брат си и няколко сантиметра повече от сестрите си, и понякога й се искаше да беше станала поне 180 сантиметра, тъй като и без това не се вписваше в семейната картинка. А ако можеше да вижда коша по-добре, да прави забивки и да е по-подвижна в защита, сигурно нямаше да е толкова амбициозна, щеше да е по-мека и не толкова борбена, и навярно щеше да си осигури по-хубав живот след колежа; кой знае, дори и да не станеше така, поне й беше приятно да си го мисли. В колежа тя беше един от най-ниските играчи, което по странен начин й напомняше за ролята й в семейството и й помагаше да поддържа високи стойности на адреналина.
Първият спомен на Пати майка й да дойде да гледа неин мач беше и последният. Бяха я записали в дневен спортен лагер за простосмъртни, а в същия комплекс двете й сестри посещаваха занятия по изкуства за богоизбрани и един ден майка й и сестрите й се появиха в последните хвърляния в мача по софтбол. Пати недоволстваше, че е запратена в ъгъла, докато не толкова сръчни момичета допускаха грешка след грешка във вътрешното поле, и чакаше някой да удари силно топката към нея. Започна да се промъква все по-напред и по-напред и така играта свърши. Бегачи на първа и втора база. Момичето с бухалката посрещна топката несръчно, тя отхвръкна към една ужасно кьопава в ръцете защитничка, Пати пробяга под носа й да я вземе, настигна първия бегач и го изгори, а след това се втурна след втория, едно миловидно момиче, което сигурно беше стигнало до първа база в резултат на някаква грешка. Пати я подгони и тя избяга с писъци извън очертанията на игрището, като остави базата свободна, така че Пати спокойно можеше да стигне до нея и да изкара момичето от игра, но тя продължи след нея и когато я настигна, онази се свлече на земята и се разкрещя неистово, сякаш кой знае колко я беше заболяло от лекия досег с ръкавицата.
Пати съзнаваше, че това далече не е най-славната й спортсменска проява. Нещо й беше станало, защото близките й я гледаха. Докато пътуваха със семейното комби, майка й я попита с още по-треперлив от обичайното глас дали е било необходимо да бъде толкова… агресивна. Налагало ли се е да бъде толкова, ъъъ, да, точната дума била агресивна. Какво щяло да й стане, ако беше подала топката на някой от съотборниците си? Пати отговори, че не била получила нито една топка за цялата игра. А майка й отвърна:
— Нямам нищо против да спортуваш, но само доколкото това ще те научи на сътрудничество и взаимопомощ.
— В такъв случай ме изпратете в истински лагер, където няма да съм единственият добър играч! — отвърна Пати. — Не мога да си сътруднича с хора, които дори не могат да хванат топката!
— Не съм сигурна, че е хубаво да окуражаваме агресията и съревнованието. Признавам си, че не харесвам спорта, но не разбирам какво му е приятното на това, да победиш някого само в името на победата. Не е ли по-добре да си помагате и да си сътрудничите, за да постигнете целта?