В края на осемдесетте Карол остана единственият редови пролетарий на улицата. Пушеше Parliaments, изрусяваше се, поддържаше маникюра си в ужасяващи хищни нокти, хранеше дъщеря си със замразени и консервирани храни и всеки четвъртък се прибираше у дома късно през нощта („Това е вечерта на мама“ — обясняваше тя, все едно всяка майка си имаше вечер за излизане), тихо влизаше в къщата на Бърглъндови с ключа, който й бяха дали, и вземаше Кони от дивана, където Пати я беше сложила да спи. Пати с неумолимо великодушие предлагаше да гледа Кони, докато Карол е на работа, на пазар или навън в четвъртък вечерта, и Карол напълно зависеше от нея за честото безплатно бавене на детето. Навярно Пати не забелязваше, че в отплата на нейното великодушие Карол не обръща внимание на дъщеря й Джесика и се умилква неприлично на сина й Джоуи („Какво ще каже този хубавец за още една целувчица?“), както и че стои твърде близо до Уолтър на съседските събирания, нагласена с прозрачни блузи и обувки на високи токчета като сервитьорка, възхвалява майсторските умения на Уолтър по ремонта на къщата и избухва в писклив смях при всяка негова дума; така или иначе, в продължение на дълги години най-лошото, което можеше да се чуе от устата на Пати по адрес на Карол, бе, че на самотните майки им е много трудно и ако Карол понякога се държала странно, това било само опит да запази достойнството си.
Според Сет Полсън, който често споменаваше Пати и това изобщо не допадаше на съпругата му, Бърглъндови бяха от онези гузни либерали, които са готови да простят всичко, така че в замяна другите да им простят за благополучието, а и освен това не притежават смелостта, изисквана от облагодетелстваното си положение. Теорията му обаче си имаше и недостатък, а именно, че Бърглъндови не бяха чак толкова облагодетелствани; доколкото се знаеше, единственият им имот беше къщата, която бяха ремонтирали със собствените си ръце. Другият й недостатък, изтъкваше Мери Полсън, беше, че Пати не беше кой знае колко напредничава жена и със сигурност не беше феминистка (стоеше си у дома с календара с рождените дни, печеше проклетите си сладки) и изглеждаше алергична към политиката. Ако някой споменеше за избори или пък даден кандидат, ясно се виждаше как тя напразно се опитва да запази обичайното си ведро настроение, става раздразнителна, започва да кима прекомерно и да поддаква. Мери, която беше с десет години по-голяма от нея и това си й личеше, в колежа беше активна поддръжничка на „Студенти за демократично общество“ в Медисън, а сега беше здраво хлътнала по истерията по Beaujolais Nouveau. Когато на едно вечерно парти Сет спомена Пати за трети или четвърти път, Мери поаленя като божоле и заяви, че в така нареченото „добросъседство“ на Пати Бърглънд няма никакво съзнание, солидарност, политическа същност, никаква значима структура, нито помен от истински дух на взаимопомощ, напротив, всичко се изчерпва с ретроградни глупости за живота на домакинята и честно казано, ако човек надникне под лъскавото лустро, може да открие нещо доста грубо, егоистично, амбициозно и рейгъновско у Пати; било очевидно, обяви Мери, че за нея имат значение единствено децата и къщата, а не съседите, не бедните, не отечеството или родителите, дори не и съпругът й.
Пати, не можеше да се отрече, наистина беше страшно увлечена по сина си. Макар че на пръв поглед Джесика би трябвало да е повод за родителска гордост — обичаща книгите, отдадена на дивата природа, талантлива флейтистка, решителна на футболното игрище, ценена като бавачка, не толкова красива, че това да я разглези, тя предизвикваше възхищение дори и у Мери Полсън, — Пати не спираше да говори за Джоуи. По своя си начин — с насмешка, доверително, самоиронично, тя изливаше тон след тон нецензурирани подробности за проблемите, които с Уолтър срещат с него. Повечето от историите й идваха под формата на оплакване, но въпреки това никой не се съмняваше, че Пати обожава сина си. Приличаше на жена, жалваща се от страхотното си завеяно гадже. Едва ли не се гордееше, че той стъпква сърцето й: сякаш готовността й да бъде тъпкана беше най-важното, може би единственото, което искаше да сподели със света.