Спокойно може да се каже, че през зимните седмици, в които играеше ролята на Флорънс Найтингейл за Илайза — излизаше в студа да й занесе супа, чистеше кухнята и банята й, оставаше до късно и гледаше телевизия с нея, вместо да се наспи преди мач, дори понякога се унасяше, прегърнала отслабналата си приятелка, търпеше изблиците й на нежност („Ти си моят ангел хранител!“, „Като те видя, и все едно съм в рая“ и т.н.) и отказваше да говори с Уолтър и да му обясни защо вече няма време да излиза с него, — Пати не забеляза нищо нередно. Не, твърдеше Илайза, тази химиотерапия не била като онази, от която ти пада косата. Не, нямало как да насрочи часовете си в клиниката така, че Пати да ходи да я взема и да я съпровожда у дома. Не, не искала да се откаже от апартамента и да се върне при родителите си; да, те идвали да я наглеждат през цялото време, просто така се случвало, че Пати винаги се разминавала с тях; не, било нещо напълно нормално пациентите с рак да си бият лекарства против повръщане с венозна игла като тази, която Пати била видяла на пода под нощното й шкафче.
Може би най-голямото предупреждение, че има нещо съмнително в цялата тази работа, беше начинът, по който избягваше Уолтър. Видя го на два от мачовете си през януари и набързо размениха няколко думи, но той пропусна следващите баскетболни срещи и тя се оправдаваше, че не отговаря на многото му телефонни обаждания, защото се притеснява да си признае колко време отделя за Илайза. Но защо да се притеснява, че се грижи за болен от рак приятел? Въпросът можеше да се зададе и така: толкова ли й е било трудно да отвори ушите си за циничните забележки на съучениците си в четвърти клас по адрес на Дядо Коледа, ако и ей толкова е искала да научи истината? Пати изхвърли голямата коледна звезда, макар че цветето все още си беше живо.
В крайна сметка Уолтър я хвана в един снежен февруарски следобед малко преди важния за катериците мач срещу отбора на Калифорнийския университет, най-силният им съперник в първенството. Пати беше в криво настроение заради телефонния разговор с майка си, на която се беше обадила сутринта да й честити рождения ден. Беше решила да не отваря дума за живота си, за да не открие за пореден път, че Джойс изобщо не я слуша и не се интересува колко силен е противниковият отбор, но дори не получи възможност да прояви сдържаността си, тъй като майка й побърза да сподели вълнуващите новини за по-малката й сестра, която се била явила на прослушване за главната роля в нова постановка на „Сватбарката“ по настояване на преподавателя си в Йейл и я взели за дубльорка, което навярно трябваше да мине за голям успех, и заради това можело да напусне Йейл, да се върне у дома и изцяло да се посвети на театъра; Джойс била във възторг.
Пати зърна Уолтър да се задава иззад олющения ъгъл на библиотеката „Уилсън“ и свърна обратно, но той се затича и я догони. Голямата му кожена шапка беше заснежена, лицето му пламтеше като морски фар. Опита се да се усмихне и да се държи приятелски, но гласът му трепереше, когато попита дали е получила съобщенията, че я е търсил по телефона.
— Бях ужасно заета — отвърна тя. — Страшно съжалявам, че не ти се обадих.
— Да не съм казал нещо нередно? Да не би да съм те засегнал по някакъв начин?
Беше ядосан и обиден и това я подразни.
— Не, не, нищо подобно.
— Щях да те търся по-настойчиво, но не исках да те притеснявам.
— Просто бях ужасно заета, наистина — измърмори тя.
А над главите им се сипеше сняг.
— Онази, която вдига телефона, започна да ми се тросва, защото всеки път оставях едно и също съобщение.
— Е, нейната стая е точно до телефона, така че… Налага се да записва много съобщения и сигурно разбираш, че…
— Не разбирам! — отсече Уолтър, изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Ако не искаш да ти се обаждам повече, кажи го!