Треньорката я смени в средата на второто полувреме, когато катериците изоставаха с 25 точки. Щом се озова в безопасност на резервната скамейка, Пати живна. Намери гласа си и заокуражава съотборничките си, протягаше длан да ги поздрави като ентусиазиран новак, наслаждаваше се на понижаването си до поддръжник в мач, в който трябваше да е звездата, приемаше срама на състрадателните утешения от страна на съжаляващите я съотборнички. Смяташе, че напълно е заслужила да бъде унижена и посрамена. От въргалянето в калта се чувстваше по-добре.
След това изслуша лекцията на треньорката в съблекалнята със запушени уши, а после седя на пейката и плака половин час. Приятелките й тактично я оставиха сама.
Облече дългото си яке с емблема на катериците, сложи шапката си с пискюл и се спусна към „Нортроп“ с надеждата, че лекцията I на Блекмън може още да не е свършила, но сградата беше тъмна и заключена. Поколеба се дали да не се прибере в общежитието и да се обади на Уолтър, но си даде сметка, че всъщност й се иска да наруши тренировъчния режим и да се напие. Отиде пеша по заснежените улици до апартамента на Илайза и там осъзна, че най-вече копнее да се разкрещи на приятелката си.
Илайза се опита да я отпрати по интеркома, било късно, била уморена.
— Пусни ме — настоя Пати. — Нямаш избор.
Илайза й отвори. Когато Пати се качи, тя лежеше на канапето по пижама и слушаше някакъв думкащ джаз. Във въздуха се усещаше летаргия и застоял цигарен дим. Пати застана до канапето, без да сваля якето си, от маратонките й се топеше сняг, гледаше колко бавно диша Илайза и колко време й трябва, за да изрече нещо — тук-там по лицето й потрепваха като че ли случайни мускулчета, които постепенно се синхронизираха, и се чу тих въпрос:
— Как мина мачът?
Пати не отговори. След малко стана ясно, че Илайза е забравила за нея.
Нямаше смисъл да й крещи в това състояние и затова Пати се захвана да претърси апартамента. Наркотикът се появи на бял свят веднага, беше на пода до леглото — Илайза просто беше хвърлила една възглавница върху него. Под купчина списания за поезия и музика на бюрото лежеше синята папка. Доколкото Пати можеше да прецени, в албума не бяха добавяни нови неща от лятото. Прегледа книжата и сметките, търсеше рецепти или диагнози, но не откри нищо. Касетката свърши и започна отначало. Пати спря касетофона и седна на масичката за кафе, на пода пред нея бяха наркотикът и албумът.
— Събуди се!
Илайза стисна здраво очи.
Пати я побутна по крака.
— Събуди се!
— Дай ми цигара. Химиотерапията ме смаза.
Пати я дръпна за рамото.
— Хей — усмихна се замаяно Илайза. — Радвам се да те видя.
— Не искам да ти бъда приятелка — заяви Пати. — Не искам да те виждам повече.
— Защо?
— Просто така.
Илайза затвори очи и поклати глава.
— Нуждая се от помощта ти. Биех си наркотици заради болката. Заради рака. Исках да ти кажа. Но ме беше срам.
Завъртя се и клюмна на една страна.
— Изобщо не си болна! Измисляш си, защото имаш някаква налудничава мания по мен.
— Не, имам левкемия. Със сигурност имам левкемия.
— Дойдох да ти го кажа лично от любезност. Но сега си тръгвам.
— Недей, остани! Трябва да ми помогнеш да се откажа от наркотиците.
— Не мога да ти помогна. Най-добре се върни при родителите си.
Възцари се мълчание.
— Дай ми цигара — помоли Илайза.
— Мразя цигарите ти!
— Мислех, че разбираш това за родителите. Че разбираш какво е да си друг, а не такъв, какъвто те искат.
— Не разбирам нищо у теб.
Отново мълчание. Накрая Илайза каза:
— Знаеш какво ще стане, ако си тръгнеш, нали? Ще се самоубия.
— Чудесна причина да остана и да бъдем приятелки. Ще е адски приятно и на двете ни.
— Просто ти казвам какво ще направя. Ти си единственото хубаво и истинско нещо в живота ми.
— Не съм „нещо“ — докачи се Пати.
— Виждала ли си как се бие хероин? Станала съм много добра.
Пати взе спринцовката и наркотика и ги прибра в джоба на якето.
— Кой е номерът на вашите?
— Не им се обаждай!
— Ще им се обадя. Нямаш избор.
— Ще останеш ли с мен? Ще ми идваш ли на гости?
— Да — излъга тя. — Само ми кажи номера им.