— Такова лайненце! — заяви тя през дългата зима на войната за часа на гасене на лампите, когато Джоуи отстояваше правото си да си ляга заедно с Пати и Уолтър.
— Сърди ли се? Или плаче? — попитаха другите майки.
— Шегувате ли се? — възкликна Пати. — Де да плачеше! Плаченето би било нещо нормално, а и все някога щеше да спре.
— А какво прави?
— Оспорва основанията на авторитета ни. Казваме му да загаси и да заспива, а той отговаря, че ще си легне, когато и ние си легнем, тъй като бил същият като нас. Като часовник е, честна дума, сякаш само си лежи и гледа будилника, и през петнайсет минути се обажда: „Буден съм! Буден съм!“. Подигравателно, саркастично, адски странно! Моля Уолтър да не се поддава на провокацията, но не, пак е минало полунощ и той е в тъмното в стаята на Джоуи, и за пореден път се карат за разликата между възрастни и деца, докато накрая аз се предам и си легна, и едва дето не започвам да стена: „Моля ви, спрете, моля ви!“.
Тази история изобщо не се стори забавна на Мери Полсън. Късно вечерта, докато подреждаше в миялнята чинии от партито, тя подхвърли на Сет, че не било чудно, че Джоуи не разбира разликата между възрастни и деца — майка му явно също не била наясно към коя от двете категории принадлежи. Било ли му направило впечатление, как в разказите на Пати дисциплината винаги се налага от Уолтър, все едно тя е само страничен свидетел, чието единствено задължение е да бъде мил?
— Интересно ми е дали тя наистина обича Уолтър, или не — измърмори със спотаена надежда Сет, отваряйки последна бутилка. — Имам предвид дали той я привлича физически.
— Подтекстът винаги е: „Синът ми е изключителен!“ — продължи Мери. — Само се оплаква колко дълго задържал вниманието си.
— Е, ако трябва да бъдем честни, това го каза в контекста на неговата упоритост. Безкрайното му търпение, с което се опълчва на властта на Уолтър.
— Всяка дума, която изрече за него, е прикрита хвалба.
— А ти никога ли не се хвалиш? — подкачи я Сет.
— Е — сви рамене Мери. — Аз поне си давам сметка как звуча в ушите на околните. А и моето самочувствие не се крепи единствено на това, колко са изключителни децата ни.
— Ти си съвършената майка — подкачи я пак Сет.
— Не, това е ролята на Пати — отвърна тя и прие да напълни отново чашата й с вино. — Аз просто съм много добра.
На Джоуи всичко се удавало, оплакваше се Пати, твърде лесно. Той беше русокос, красив и като че ли по рождение знаеше отговорите на училищните тестове, сякаш подредбата на вариантите А, Б, В и Г бяха кодирани в неговото ДНК. Държеше се плашещо спокойно с пет пъти по-възрастните съседи. Когато от училище или от скаутската организация го принуждаваха да обикаля от врата на врата със сладкиши или лотарийни билети за набиране на средства за някакво мероприятие, той открито си признаваше, че това е просто „номер“. Владееше до съвършенство умението да се усмихва с изключително дразнеща, надменна усмивка, когато се изправеше пред момчета с играчки, които Пати и Уолтър отказваха да му купят. За да заличат усмивката му, приятелите му се надпреварваха да споделят с него всичко и така Джоуи стана ненадминат във видеоигрите, макар че родителите му не ги одобряваха, и се обогати с енциклопедични познания в рапа, от който Пати и Уолтър се стремяха да предпазят невръстните му уши. Беше на не повече от единайсет или дванайсет, когато на масата за вечеря, според Пати, без да иска или пък нарочно, се беше обърнал към баща си с „бате“.
— Това направо вбеси Уолтър! — уведоми тя другите майки.
— Сега всички момчета си говорят така — отвърнаха те. — Идва от рапа.
— Така каза и Джоуи — рече Пати. — Било съвсем нормално обръщение, не било неприлична дума. Уолтър, разбира се, беше на друго мнение. Идеше ми да му кажа: „Уолтър, Уолтър, не му се връзвай, безсмислено е да спориш“, но не, той се впусна да обяснява, че макар „момче“ също да не е неприлична дума, не можеш да я използваш за възрастен мъж, особено за чернокож, само че целият проблем с Джоуи е в това, че той отказва да приеме разликата между деца и възрастни, накрая Уолтър отсече, че ще го остави без десерт, а Джоуи отговори, че изобщо не иска десерт, защото всъщност не обичал сладко; наум се молех: „Уолтър, Уолтър, не му се връзвай“, но вече нищо не можеше да го спре, трябваше да докаже, че всъщност Джоуи обича сладко. Джоуи обаче отказа да приеме доказателствата му. Лъже като дърт циганин, разбира се, но заяви, че си вземал допълнително десерт само защото така правели всички, а не защото десертът му харесвал, и горкият Уолтър, който не може да търпи да го лъжат в очите, попита: „Добре, щом не обичаш сладко, какво ще кажеш да минеш цял месец без десерт?“, пък аз си помислих: „О, Уолтър, Уолтър, от това нищо хубаво няма да излезе“, а Джоуи отговори: „Мога да изкарам и година без десерт, никога повече няма да хапна десерт, освен за да не обидя някого, когато съм на гости“, а това, колкото и да е странно, е съвсем реална заплаха, той е такъв инат, че спокойно може да го направи. Аз им викам: „Стига, момчета, десертът е важна част от хранителния режим, да не прекаляваме“, което пък веднага подронва авторитета на Уолтър и тъй като целият спор всъщност е именно за авторитета му, за нула време разруших всичко, което той беше успял да постигне.