Според Пати, в резултат на непрестанните караници с Уолтър Джоуи бил стигнал до извода, че децата са длъжни да се подчиняват на родителите си, защото родителите държат парите. И това беше поредният пример за изключителността на Джоуи: докато другите майки се оплакваха, че децата им искат джобни, сякаш те едва ли не им се полагат, Пати със смях обрисуваше терзанията на Джоуи, че се налага да моли Уолтър за пари. Съседи, които наемаха Джоуи да събира листата и да изрива снега, знаеха, че той е изненадващо работлив, но Пати твърдеше, че синът й тайно негодува срещу ниското заплащане и смята, че риенето на сняг от алеята на някой възрастен е унизително. Нелепите предложения за изкарване на пари в скаутските списания — продажба на абонаменти от врата на врата, разучаването на фокуси и показването им срещу заплащане, закупуването на нужния инвентар и препарирането на печелилите медали на изложения синеоки кучета на съседите — намирисваха на подчинение („Препарирам за господстващата класа“) или, още по-зле, на милостиня. И така неизбежно, търсейки начин да се освободи от Уолтър, Джоуи стигна до предприемачеството.
Някой, може би дори самата Карол Монахан, плащаше таксите на Кони в малкото католическо училище „Сейнт Катрин“, където момичетата ходеха с униформи и им беше забранено да носят бижута, с изключение на един пръстен (изчистен, само метал), часовник (изчистен, без украса) и две обици (изчистени, само метал, максимум един сантиметър). Една от по-наперените седмокласнички в училището на Джоуи „Сентрал Хай“ се беше върнала от семейна ваканция и Ню Йорк с евтин часовник, предизвикал бурно възхищение в голямото междучасие, тъй като в жълтата му, все едно ядлива, пластмасова каишка някакъв предприемач от „Канал Стрийт“ беше изписал с малки, розови като близалка букви заглавието на песента на „Пърл Джем“ Не съм ти дъщеря (по молба на момичето). Както по-късно Джоуи сам разказа в есето си за прием в колежа, той веднага прояви инициатива и проучи откъде може да се закупи такъв часовник и колко струва пресата за залепване на буквите. Инвестира четиристотин долара от спестяванията си в нужното оборудване, направи една мостра (с надпис Готов за мига), с която Кони да се перчи в „Сейнт Катрин“, след това я назначи за свой дилър и продаде часовници с надписи на една четвърт от съученичките й по трийсет долара всеки, преди монахините да се усетят и да ги забранят в правилника. Което, както обясни Пати на останалите майки, Джоуи сметнал за абсолютно безобразие.
— Не е безобразие — отговорил Уолтър. — Ти печелеше от изкуствено ограничение на търговията. И не се оплакваше от правилата, когато те бяха в твоя полза.
— Аз инвестирах! Рискувах!
— Възползва се от вратичка в законите, но сега вратичката е затворена. Не се ли досети, че точно това те очаква?
— А ти защо не ме предупреди?
— Напротив, предупредих те.
— Каза ми само, че може да загубя пари.
— Е, а ти дори не си на загуба. Просто не изкара толкова много, колкото искаше.
— Само че тези пари ми се полагаха!
— Джоуи, печеленето на пари не е право. Продаваш боклуци, от които момичетата нямат нужда и някои от тях дори и не могат да си ги позволят. Точно заради това училището на Кони е въвело правила за външния вид — за да е справедливо за всички.
— Да бе, за всички, освен за мен.
От начина, по който Пати предаде този разговор, надсмивайки се над невинното възмущение на Джоуи, на Мери Полсън й стана ясно, че тя изобщо не подозира какво прави синът й с Кони Монахан. За всеки случай Мери разчовърка по-дълбоко. Попита Пати какво е получила Кони Монахан за усилията си. На процент ли е работила?
— О, да, казахме му, че трябва да й даде половината печалба — отвърна Пати. — Но той и без това щеше да го направи. Много е отговорен към нея, макар че е по-малък.
— Като брат й е…
— Не, не с — пошегува се Пати, — много по-добре се държи с нея. Само питай Джесика какво е Джоуи да ти е брат.
— Ха-ха, вярно, ха-ха!
По-късно същия ден Мери докладва на Сет:
— Невероятно, тя наистина нищо не подозира!
— Не е хубаво да злорадстваш, че някой родител не знае какво прави детето му — отвърна Сет. — Не предизвиквай съдбата.
— Извинявай, но просто е толкова смешно. Явно на теб ти се пада частта по незлорадстването, за да умилостивиш съдбата.
— Жал ми е за нея.
— Прощавай, но според мен е смешно.
В края на зимата белодробна емболия повали майката на Уолтър на пода на магазина за дамска конфекция в Гранд Рапидс, в който тя работеше. „Бериър Стрийт“ познаваше госпожа Бърглънд от гостуванията й по Коледа, за рождените дни на децата и за собствения й рожден ден, когато Пати я водеше в местния салон за масаж и я отрупваше с бонбони „Ликърис“, австралийски орехи и бял шоколад — любимите й лакомства. Мери Полсън я наричаше, макар и с уважение, Мис Бианка, по името на очилатата достопочтена мишка от детските книжки на Марджъри Шарп. Лицето й, което навремето е било красиво, беше покрито с бръчици, а устните и ръцете, една от които изкривена от прекаран в детството артрит, трепереха. Била изхабена и физически грохнала, казваше огорчено Уолтър, защото цял живот се била бъхтила за впиянчения му баща в държания от тях крайпътен мотел до Хибинг, но била твърдо решена да запази независимостта си и да бъде елегантна вдовица, ватова и продължавала да ходи на работа в магазина със стария си „Шевролет Кавалиър“. Щом научиха за случилото се, Пати и Уолтър веднага заминаха на север, като оставиха Джоуи под надзора на Джесика, която не можеше да го понася. Едва след последвалия младежки чук-чук фест, който Джоуи организира в стаята си в открит бунт срещу сестра си и който приключи с внезапната смърт и погребението на госпожа Бърглънд, Пати се превърна в съвсем различна, много по-саркастична съседка.