Едва когато стигна до вратата на Полсънови, които бяха в дъното на списъка й с дружелюбни съседи, Пати получи някакви отговори. Мери обясни, че Карол Монахан всъщност вече не била под наем. Къщата на Карол била една от онези няколкостотин, които общината била придобила в периода на упадък и сега продавала на безценица.
— И как така не съм разбрала за това? — попита Пати.
— Не си питала — отвърна Мери. И не се сдържа да не добави: — Никога не си проявявала интерес към политиката.
— Казваш, че я е взела евтино.
— Много евтино. Лесно е, ако имаш връзки.
— И ти какво смяташ за това?
— Мисля, че е отвратително както от фискална, така и от философска гледна точка — рече Мери. — Това е една от причините, поради които работя с Джим Шайбъл.
— Знаеш, че винаги съм харесвала този квартал. Харесваше ми да живея тук дори и в началото. А сега изведнъж всичко ми се струва толкова мръсно и грозно.
— „Не пасувай, а гласувай!“ — изрецитира Мери и й даде някакви брошури.
— Не ми се иска да съм на мястото на Уолтър сега — отбеляза Сег, щом Пати си тръгна.
— Радвам се да го чуя — отвърна жена му.
— Може би само ми се е сторило, но май долових ревност. Онова за помагането на Карол с данъчната декларация. Ти в течение ли си? Адски интересно. За първи път го чувам. А на всичкото отгоре той не е успял да запази хубавата им гледка към дърветата на Карол.
— Цялата тази история е толкова упадъчно рейгъновска — заяви Мери. — Тя явно си мисли, че може да живее в хубавото си балонче, да си направи свой свят. Своя къщичка за кукли.
Пристройката, която постепенно изникна в калния заден двор на Карол през почивните дни през следващите девет месеца, приличаше на гигантски навес за лодка с три обикновени прозореца, забучени в страничните найлонови стени. Карол и Блейк я наричаха „стаята за отдих“ — до този момент нещо нечувано в Рамзи Хил. След разправията за фасовете Полсънови бяха сложили висока ограда и бяха посадили редичка декоративни смърчове, които бяха пораснали и скриваха случващото се. Единствено Бърглъндови имаха пряка видимост и не след дълго съседите започнаха да избягват Пати заради маниакалната й обсесия по така наречения от нея „хангар“. Махаха на улицата и я поздравяваха, но не забавяха крачка, за да не ги хване за слушатели. Работещите майки бяха единодушни, че Пати разполага с твърде много свободно време. Преди тя вършеше страхотна работа с малките деца, учеше ги да спортуват и на домакински умения, но сега повечето от хлапетата на улицата бяха пораснали. Както и да запълваше деня си, тя пак виждаше или чуваше строителните дейности у съседите. През няколко часа изскачаше навън и обикаляше из задния двор, надничаше към „стаята за отдих“ като обезпокоено в хралупата си животно и понякога вечер отиваше и почукваше по временната врата от шперплат.
— Здрасти, Блейк, как върви?
— С гръм и трясък.
— Така и звучи! Само че този шлайф ми се струва малко шумен за осем и половина вечерта. Какво ще кажеш да спреш за днес?
— Не знам, няма да ми е по вкуса много-много.
— Ами ако направо те помоля да го направиш?
— Хмм… Защо не ме оставиш да довърша?
— На мен пък това не ми е по вкуса! Шумът наистина ни пречи.
— Е, хубаво, само че на мен не ми дреме!
Пати импулсивно се изсмя, едва ли не изцвили:
— Ха-ха-ха! Не ти дреме?
— Аха. Съжалявам за шума. Но Карол казва, че пет години е търпяла вашите ремонти.
— Ха-ха-ха! Не си спомням да се е оплаквала.
— Вършели сте си работата. А сега аз си върша моята.
— Но това, което правиш, е адски грозно. Съжалявам, но е отвратително. Просто… ужасно отвратително. Честно. Не си кривя душата, това е самата истина. Не че е важно де, важен е шлайфът.
— Това е частна собственост, върви си.
— В такъв случай май е по-добре да се обадя в полицията.
— Хубаво, обади се.
Човек можеше да я види как крачи по алеята и трепери от яд. Наистина се обади, и то няколко пъти, с оплаквания от шума и ченгетата идваха да поприказват с Блейк, но бързо им омръзна и повече не се върнаха чак до следващия февруари, когато някой надупчи хубавите чисто нови зимни гуми на пикапа му и Карол насочи полицаите към съседката, отправила толкова много оплаквания. В резултат на това Пати отново заснова нагоре-надолу по улицата, потропваше по вратите и от прага започваше да нарежда:
— Очевидният заподозрян, а? Съседката с двете малки деца. Значи, аз съм закоравял престъпник, така ли? Била съм луда! Неговият пикап е най-голямата и най-грозна кола в квартала, цялата е облепена с лозунги, които обиждат всеки, който не е бял шовинист, но боже мой, кой друг освен мен би решил да накълца гумите му?