Първа глава: Мила и добра
Ако Пати не беше атеистка, щеше да благодари на добрия Господ Бог за училищните спортни програми, защото, общо взето, те спасиха живота й и й дадоха възможност да се осъществи като личност. Благодарна е най-вече на Сандра Мошер в средното училище и Шапакуа, на Илейн Карвър и Джейн Нейгъл в гимназията „Хорас Грийли“, на Ърни и Роуз Салваторе от баскетболния лагер за момичета в Гетисбърг и на Ирен Тредуел от университета в Минесота. Тези прекрасни треньори я научиха на дисциплина, търпение, да се фокусира върху целта, на сплотеност и на идеалите за спортсменство, които й помогнаха да преодолее болезнената си амбициозност и ниско самочувствие.
Пати израсна в Уестчестър Каунти, Ню Йорк. Беше най-голямата 01 четири деца, като другите три бяха по-близо до идеала на родителите си. Тя беше видимо по-едра, много по-малко изключителна и също така относително по-глупава. Не че беше глупава, но в сравнение с останалите си беше по-глупава. На височина стигна до 176 сантиметра, почти колкото брат си и няколко сантиметра повече от сестрите си, и понякога й се искаше да беше станала поне 180 сантиметра, тъй като и без това не се вписваше в семейната картинка. А ако можеше да вижда коша по-добре, да прави забивки и да е по-подвижна в защита, сигурно нямаше да е толкова амбициозна, щеше да е по-мека и не толкова борбена, и навярно щеше да си осигури по-хубав живот след колежа; кой знае, дори и да не станеше така, поне й беше приятно да си го мисли. В колежа тя беше един от най-ниските играчи, което по странен начин й напомняше за ролята й в семейството и й помагаше да поддържа високи стойности на адреналина.
Първият спомен на Пати майка й да дойде да гледа неин мач беше и последният. Бяха я записали в дневен спортен лагер за простосмъртни, а в същия комплекс двете й сестри посещаваха занятия по изкуства за богоизбрани и един ден майка й и сестрите й се появиха в последните хвърляния в мача по софтбол. Пати недоволстваше, че е запратена в ъгъла, докато не толкова сръчни момичета допускаха грешка след грешка във вътрешното поле, и чакаше някой да удари силно топката към нея. Започна да се промъква все по-напред и по-напред и така играта свърши. Бегачи на първа и втора база. Момичето с бухалката посрещна топката несръчно, тя отхвръкна към една ужасно кьопава в ръцете защитничка, Пати пробяга под носа й да я вземе, настигна първия бегач и го изгори, а след това се втурна след втория, едно миловидно момиче, което сигурно беше стигнало до първа база в резултат на някаква грешка. Пати я подгони и тя избяга с писъци извън очертанията на игрището, като остави базата свободна, така че Пати спокойно можеше да стигне до нея и да изкара момичето от игра, но тя продължи след нея и когато я настигна, онази се свлече на земята и се разкрещя неистово, сякаш кой знае колко я беше заболяло от лекия досег с ръкавицата.
Пати съзнаваше, че това далече не е най-славната й спортсменска проява. Нещо й беше станало, защото близките й я гледаха. Докато пътуваха със семейното комби, майка й я попита с още по-треперлив от обичайното глас дали е било необходимо да бъде толкова… агресивна. Налагало ли се е да бъде толкова, ъъъ, да, точната дума била агресивна. Какво щяло да й стане, ако беше подала топката на някой от съотборниците си? Пати отговори, че не била получила нито една топка за цялата игра. А майка й отвърна:
— Нямам нищо против да спортуваш, но само доколкото това ще те научи на сътрудничество и взаимопомощ.
— В такъв случай ме изпратете в истински лагер, където няма да съм единственият добър играч! — отвърна Пати. — Не мога да си сътруднича с хора, които дори не могат да хванат топката!
— Не съм сигурна, че е хубаво да окуражаваме агресията и съревнованието. Признавам си, че не харесвам спорта, но не разбирам какво му е приятното на това, да победиш някого само в името на победата. Не е ли по-добре да си помагате и да си сътрудничите, за да постигнете целта?
Майката на Пати беше професионален политик от Демократическата партия. И все още е, даже в момента е депутатка в щатското събрание: почитаемата Джойс Емерсън, изявена защитничка на зелените площи, бедните деца и културата. За Джойс раят е нещо като градски парк, в който бедните деца могат да се занимават с изкуства на държавни разноски. Джойс, по баща Марковиц, е родена в Бруклин през 1934 година, но навярно от най-ранна възраст не й е харесвало да бъде еврейка. (Пишещата тези редове подозира, че една от причините за треперливия глас на Джойс е усилието, полагано през целия й живот, да преодолее бруклинския си акцент.) Джойс спечелила стипендия да учи хуманитаристика в гористия Мейн, където срещнала нямащия и помен от еврейска жилка баща на Пати, за когото се омъжила в унитарната универсалистка църква „Вси души“ в Източен Манхатън. По скромното мнение на авторката Джойс беше родила първото си дете, преди да е готова да бъде майка, макар че точно в това отношение не подобава авторката първа да хвърля камък. Когато Джак Кенеди получи номинацията на демократите през 1960 година, Джойс си намери благородна и възвишена кауза да излезе от дома, който като че ли постоянно се пълнеше от само себе си с бебета. След това дойдоха гражданските права, Виетнам, Боби Кенеди — още основателни причини да отсъства от къщата, която едва побираше четирите малки деца и бавачката от Барбадос в мазето. Джойс замина за делегатка на първия си национален конвент през 1968 година като вярна привърженичка на вече мъртвия Боби. Беше избрана за областен партиен касиер, след това за председател на местната организация и организира кампанията на Теди през 1972-ра и през 1980 година. През лятото орди доброволци преминаваха през отворените врати на къщата по цял ден, мъкнейки кутии с агитационни материали. Пати можеше да упражнява дрибъла си и да прави коремни преси по шест часа, без никой да я забележи и да й обърне внимание.