Обеща на треньорката да си помисли.
Сепна се, като видя майка си във физкултурния салон, а очевидно и Джойс се притесняваше, че е там. Беше обута в ежедневните си обувки на високи токчета и приличаше на Златокоска в омагьосаната гора, оглеждаше плахо металните уреди, покрития с гъбички под и събраните в мрежи топки. Пати отиде при нея и позволи да бъде прегърната. Майка й беше много по-дребна и Пати се почувства като някакъв голям часовник, който Джойс се опитва да повдигне и премести. Отдръпна се и я въведе в малкия кабинет на треньорката, в който щяха да обсъдят съдбата й.
— Здравейте, аз съм Джейн Нейгъл.
— Да, ние вече… познаваме се — отвърна Джойс.
— А, да, права сте, срещали сме се веднъж.
Освен неестествения говор, Джойс притежаваше и неестествена правилна стойка, и подобна на маска любезна усмивка, подходяща за едва ли не всякакви случаи, както обществени, така и лични. Никога не повишаваше тон, дори и когато беше ядосана (когато се вбесеше, гласът й ставаше още по-напрегнат и започваше да трепери повече), и не се разделяше с любезната си усмивка дори и в мигове на съкрушителен сблъсък.
— Не, не е само веднъж. Виждали сме се няколко пъти.
— Наистина ли?
— Сигурна съм.
— Не ми се вярва.
— Ще ви почакам отвън — обади се Пати, излезе и затвори вратата.
Разговорът не продължи дълго. След няколко минути Джойс изскочи, тракайки с токчета, и рече:
— Да вървим.
Треньорката се беше спряла на прага зад нея и изгледа многозначително Пати. Погледът означаваше: „Не забравяй какво ти казах за отбора“.
На паркинга за посетители беше останала само колата на Джойс. Тя пъхна ключа, но не го завъртя. Пати попита какво ще правят сега.
— Баща ти е в кантората си — отвърна Джойс. — Отиваме там.
Но пак не запали двигателя.
— Съжалявам за това, което стана — каза Пати.
— Не мога да разбера — избухна майка й — как една добра спортистка като теб… Как така Итън или който и да е бил…
— Итън беше. Итън.
— Как би могъл някой… дори и Итън, щом си сигурна, че е той. Как би могъл някой, Итън, да… — Джойс вдигна ръка към устата си. — О, който и друг да беше! Докторът и госпожа Поуст са толкова добри приятели с… те са добри приятели на много добри каузи. Не познавам Итън добре, но…
— И аз не го познавам!
— Е, как тогава е възможно…
— Хайде да се прибираме.
— Не, кажи ми. Аз съм ти майка.
Тези думи като че ли уплашиха Джойс. Явно си даваше сметка колко е странно, че се налага да напомня на Пати коя е майка й. А Пати пък се зарадва, че това съмнение най-сетне е излязло на бял свят. Ако Джойс й беше майка, защо не беше дошла на щатския турнир, когато Пати счупи рекорд на „Хоръс Грийли“, като отбеляза 32 точки? Майките на всички останали бяха успели да присъстват на мача.
Тя показа китката си.
— Ето така стана. И това не е всичко.
Джойс хвърли поглед на синините, потрепери и след това отклони поглед, сякаш за да не засегне Пати.
— Това е ужасно. Права си. Ужасно е.
— Треньорката смята, че трябва да отида в спешното и да съобщя и полицията и на директора на Итън.
— Да, знам какво иска треньорката ти. За нея като че ли ще е най-добре да го кастрират веднага. Но мен ме интересува какво искаш ти.
— Не знам.
— Ако искаш да отидем в полицията, ще отидем. Само ми кажи.
— Може би е по-добре първо да говорим с татко.
Поеха по „Соу Мил“. Джойс винаги караше брата и сестрите на Пати на уроците по рисуване, китара, балет, японски, дебати, театър, пиано, фехтовка и на разиграните в училище съдебни процеси, но Пати рядко се возеше при нея. През седмицата се прибираше у дома с училищния автобус. Ако имаше мач, после майката или бащата на някоя от приятелките й я караха до къщи. Ако останеше без транспорт, знаеше, че няма смисъл да звъни на родителите си, и хващаше такси, като плащаше с двайсетачката, която майка й настояваше винаги да носи в себе си. Не й минаваше през ума да използва парите за нещо друго, нито пък след мача да отиде някъде другаде, вместо да се прибере направо у дома, където изваждаше покрита с фолио чиния с храна от хладилника в десет или единайсет вечерта и слизаше в мазето, за да пусне екипа си в пералнята и да хапне, гледайки стари сериали. Често заспиваше там.
— Един хипотетичен въпрос — обади се Джойс. — Смяташ ли, че е достатъчно Итън да ти се извини?
— Той вече ми се извини.
— За…
— Задето е бил груб.
— А ти какво му каза?
— Нищо. Казах му, че искам да се прибера у дома.
— Но той все пак се е извинил, че с бил груб.