— Сега и този проявява интерес към теб.
— Да, но сега съм трезва.
Постигнаха компромис Пати да отиде в стаята на Илайза (от есента тя живееше на квартира, награда от родителите й, задето беше работила през лятото) направо след срещата и че ако не е там до десет вечерта, Илайза ще излезе да я търси. След не особено вълнуващото излизане с бореца Пати пристигна в таванската стаичка някъде към девет и половина и там завари Илайза и Картър. Двамата се бяха разположили един срещу друг на дивана и допрели стъпала във въздуха, като невинни дечица „караха колело“. От уредбата на Илайза звучеше новият албум на ДЕВО.
Пати се спря на прага.
— Да не се натрапвам?
— О, боже, не, разбира се! Влизай! — извика Илайза. — Нашата е изпята песен, нали, Картър?
— Отдавна изпята — отвърна Картър гордо и както впоследствие реши Пати, с известно раздразнение.
Той спусна крака към пода.
— Угаснал вулкан — добави Илайза и скочи да ги представи.
Пати не беше виждала приятелката си с момче и се изненада колко променена изглеждаше — с пламнало лице, трудно намираше думи, кикотеше се насилено. Като че ли напълно беше забравила, че Пати идва да разкаже за срещата си. Говореше само за Картър, с когото били приятели от една от гимназиите й, той бил прекъснал ученето за година, работел в книжарница и обикалял по концерти. Картър беше с права коса със странен цвят (оказа се къносана), красиви очи с дълги мигли (излезе грим) и нямаше никакви видими физически недостатъци, освен неравните и необичайно дребни и остри зъби (едно от основните задължения на семействата от средната класа, зъболекарят, беше изпаднало в пукнатините на тежкия развод на родителите му). На Пати веднага й хареса, че той не се смущаваше от зъбите си. В стремежа си да докаже, че заслужава да е добра приятелка на Илайза, тя се помъчи да остави добро впечатление у него, но само след няколко минути Илайза й тикна голяма чаша с вино в лицето.
— Не, благодаря — отказа Пати.
— Хайде, събота е — настоя Илайза.
Пати понечи да възрази, че правилата не я задължават да пие в събота, но може би заради присъствието на Картър изведнъж й просветна колко странни са те и колко е странно, че трябва да докладва за срещата си с бореца. Затова размисли и прие виното, после позволи да й напълнят отново чашата, отпусна се и се почувства добре. Пишещата тези редове съзнава колко е досадно да четеш как някой друг пие, но понякога това е от значение за разказа. Към полунощ Картър стана да си ходи и предложи на Пати да я изпрати до общежитието, а когато стигнаха до него, я попита може ли да я целуне за лека нощ („Спокойно — мина й през ума, — той е приятел на Илайза“) и след като се попрегръщаха в студената октомврийска нощ, й предложи на другия ден да излязат и тя си помисли: „Леле, ама че бързак!“.
Човек не бива да си криви душата: тази зима беше най-добрият спортен сезон в живота й. Нямаше проблеми със здравето, а след като треньорката Тредуел й изнесе лекция да не бъде толкова себеотрицателна и да води отбора, я пускаше в игра в началото на всеки мач. Самата Пати беше смаяна колко бавни като че ли бяха станали по-едрите противникови играчи, колко лесно беше да посегне и да им отмъкне топката, колко често уцелваше коша. Дори когато я пазеха двама играчи, което се случваше все по-често, тя усещаше някаква връзка с коша, винаги знаеше къде точно е той и вярваше, че е любимката му на терена, най-добрата в запълването на зиналата му уста. И извън игрището пак имаше чувството, че е под коша, усещаше го като пулсиращ натиск иззад веждите си; живееше в някаква бдителна сънливост или изострила сетивата вцепененост, която в нито един миг не изчезваше напълно. През цялата зима спеше добре, наспиваше се, но не се събуждаше напълно. Дори когато лактите на противниковите защитнички се забиеха в главата й или щастливите й съотборнички я смазваха в прегръдките си след последния съдийски сигнал, Пати беше някак си далече от всичко.
Това отчасти се дължеше и на историята с Картър. Той не проявяваше абсолютно никакъв интерес към спорта и като че ли нямаше нищо против, че в най-натоварените си седмици Пати може да му отдели не повече от няколко часа, понякога само колкото да правят секс в апартамента му, след което на бегом се връщаше обратно в кампуса. В известен смисъл пишещата тези редове и сега смята, че това беше една идеална връзка, стига да не се брои с колко други момичета беше преспал Картър през шестте месеца, в които Пати го смяташе за свое гадже. Тези шест месеца бяха първият от двата безспорно щастливи периода в живота й, в които всичко вървеше като по вода. Харесваше кривите зъби на Картър, непресторената му скромност, умелите му ръце, търпението му. Той определено притежаваше множество чудесни качества. Независимо дали обясняваше с обезоръжаваща нежност разни технически подробности за секса, или признаваше пълната липса на планове за кариера („Май от мен ще излезе най-много някой потаен изнудвач“), гласът му винаги беше тих, глух и леко ироничен, горкият сладострастник Картър нямаше високо мнение за себе си като част от човечеството.