— Често ли ходиш на концерти? — попита Уолтър.
— Не. Това ми е за първи път.
— Носиш ли си тапи за уши?
— Не. Ще ми трябват ли?
— Ричард е страшно шумен. Може да използваш моите. Те са почти нови.
От джоба на ризата извади найлонова торбичка с две жълтеникави буболечета от дунапрен. Пати се помъчи да се усмихне мило.
— Не, благодаря ти.
— Аз съм голям чистник — заяви той сериозно. — Няма никаква опасност.
— Но така ти ще останеш без тапи.
— Ще ги скъсам на две. Ще видиш, че ще ти потрябват.
Пати го гледаше как внимателно разкъсва дунапрена.
— Ще си ги сложа, ако се наложи — каза тя и стисна тапите в шепата си.
Чакаха петнайсетина минути. Илайза се върна, полюлявайки и клатушкайки се, с пламнали очи и почти в същия момент осветлението угасна, и публиката се стече към сцената. Пати веднага изтърва тапите. Бутането и блъскането като че ли бяха по-силни, отколкото се налагаше. Един шишко с кожени дрехи я притисна и я залепи за сцената. Илайза вече развяваше коси и подскачаше нетърпеливо, така че се наложи Уолтър да избута дебелака, за да освободи пространство за Пати.
„Травматикс“ изскочиха на сцената тичешком; групата се състоеше от Ричард, неизменния му басист Херера и две кльощави момчета, които изглеждаха току-що завършили гимназия. По онова време Ричард все още беше голям позьор, макар че по-късно, когато осъзна, че няма да стане звезда, реши да се държи като антизвезда. В началото подскачаше на пръсти, правеше пируети, размахваше китарата и така нататък. Обяви, че ще изсвирят всички парчета, които знаят, и за това ще са необходими двайсет и пет минути. След това направо полудяха, атакуваха публиката със злостна какофония, в която Пати не долавяше никакъв ритъм. Музиката беше като гореща супа, която толкова пари, че не можеш да й усетиш вкуса. Липсата на ритъм и мелодия обаче не попречи на ядрото от пънкари да подскачат, да се блъскат и да настъпват всеки женски крак наоколо. Мъчейки се да се опази от тях, Пати се отдели от Илайза и Уолтър. Шумът беше непоносим. Ричард и още двама от „Травматикс“ крещяха в микрофоните: „Мразя слънцето! Мразя слънцето!“, и Пати, която обичаше слънцето, впрегна баскетболните си умения за незабавно бягство. Вклини се в тълпата, размахвайки високо лакти, и се провря през мелето, озова се лице в лице с Картър и лъскавата му мадама и продължи нататък, докато не изскочи на тротоара в топлата и свежа септемврийска вечер, където изненадано установи, че небето на Минесота все още е озарено от залеза.
Помота се пред „Лонгхорн“, гледаше пристигащите по-късно фенове на „Бъзкокс“ и чакаше да види дали Илайза ще дойде да я потърси. Само че вместо нея се появи Уолтър.
— Добре съм — успокои го тя. — Просто се оказа, че тази музика не ми е много по вкуса.
— Да те изпратя ли до общежитието?
— Не, върни се вътре. Кажи на Илайза, че се прибирам, да не се тревожи.
— Не изглежда много разтревожена. Ще те изпратя.
Пати отказа, Уолтър настоя, тя не отстъпи, той също. След това тя си даде сметка, че той няма кола и предлага да й прави компания в автобуса, и отново отклони предложението му, но Уолтър пак настоя. По-късно той твърдеше, че още тогава, докато са чакали на автобусната спирка, я е свалял, но Пати със сигурност не беше на такава вълна. Чувстваше се виновна, че е изоставила Илайза, съжаляваше, че е изтървала тапите за уши и не е останала да погледа Ричард.
— Имам чувството, че съм се провалила на някакъв изпит — призна тя.
— Харесваш ли този тип музика?
— Харесвам „Блонди“. Пати Смит. Май всъщност отговорът е „не“, не харесвам този тип музика.
— В такъв случай ще ми позволиш ли да попитам защо дойде?
— Ами Ричард ме покани.
Уолтър кимна, като че ли това обясняваше всичко.
— Той свестен ли е? — попита Пати.
— Изключително! Не, всъщност зависи. Когато бил малък, майка му се вманиачила по някаква секта и избягала. Баща му работел в пощата, бил алкохолик, разболял се от рак на белия дроб, когато Ричард бил в гимназията. Ричард се грижел за него до смъртта му. Така че е страшно лоялен човек, но това май не се отнася за жените. С тях не е толкова свестен, ако това ме питаш.
Пати вече се беше досетила и незнайно защо не се чувстваше отблъсната от това.
— А ти? — попита Уолтър.
— Какво?
— Ти свястна ли си? Такава изглеждаш. Но…