— От лошата ли?
— Те всички са лоши.
— Но от тая се оздравява, нали?
— Има голям шанс лечението да помогне — отвърна Илайза. — Ще знам повече другата седмица.
— Ще си дойда по-рано. Ще остана при теб.
Но колкото и да беше странно, Илайза вече не искаше Пати да живее с нея.
По отношение на историята с Дядо Коледа: пишещата тези редове не изпитва и капчица жал към родителите, които лъжат, макар че не всички лъжи са от една категория. Едно е да излъжеш, когато подготвяш приятна изненада или пък кроиш добродушен номер, а съвсем друго е да пробутваш лъжи на някого, за да изглежда глупав, задето им е повярвал. Една Коледа, вече доста по-голяма, Пати толкова се ядоса на подигравките за неестествено дълго запазилата се у нея вяра в Дядо Коледа (която беше оцеляла дори и след като брат й и сестра й бяха престанали да вярват в Добрия старец), че отказа да излезе от стаята си за празничната вечеря. Баща й дойде да я умилостиви, за първи път не се усмихваше и сериозно й обясни, че нарочно били съхранили илюзиите й, тъй като детската й невинност било прекрасно нещо и заради нея още по-силно я обичали. Думите му я зарадваха, разбира се, но пък бяха пълни глупости, разобличаваше ги насладата, с която всички й се подиграваха. Пати смяташе, че родителите са длъжни да научат децата си да разпознават действителността, когато им се стовари върху главите.
Спокойно може да се каже, че през зимните седмици, в които играеше ролята на Флорънс Найтингейл за Илайза — излизаше в студа да й занесе супа, чистеше кухнята и банята й, оставаше до късно и гледаше телевизия с нея, вместо да се наспи преди мач, дори понякога се унасяше, прегърнала отслабналата си приятелка, търпеше изблиците й на нежност („Ти си моят ангел хранител!“, „Като те видя, и все едно съм в рая“ и т.н.) и отказваше да говори с Уолтър и да му обясни защо вече няма време да излиза с него, — Пати не забеляза нищо нередно. Не, твърдеше Илайза, тази химиотерапия не била като онази, от която ти пада косата. Не, нямало как да насрочи часовете си в клиниката така, че Пати да ходи да я взема и да я съпровожда у дома. Не, не искала да се откаже от апартамента и да се върне при родителите си; да, те идвали да я наглеждат през цялото време, просто така се случвало, че Пати винаги се разминавала с тях; не, било нещо напълно нормално пациентите с рак да си бият лекарства против повръщане с венозна игла като тази, която Пати била видяла на пода под нощното й шкафче.
Може би най-голямото предупреждение, че има нещо съмнително в цялата тази работа, беше начинът, по който избягваше Уолтър. Видя го на два от мачовете си през януари и набързо размениха няколко думи, но той пропусна следващите баскетболни срещи и тя се оправдаваше, че не отговаря на многото му телефонни обаждания, защото се притеснява да си признае колко време отделя за Илайза. Но защо да се притеснява, че се грижи за болен от рак приятел? Въпросът можеше да се зададе и така: толкова ли й е било трудно да отвори ушите си за циничните забележки на съучениците си в четвърти клас по адрес на Дядо Коледа, ако и ей толкова е искала да научи истината? Пати изхвърли голямата коледна звезда, макар че цветето все още си беше живо.
В крайна сметка Уолтър я хвана в един снежен февруарски следобед малко преди важния за катериците мач срещу отбора на Калифорнийския университет, най-силният им съперник в първенството. Пати беше в криво настроение заради телефонния разговор с майка си, на която се беше обадила сутринта да й честити рождения ден. Беше решила да не отваря дума за живота си, за да не открие за пореден път, че Джойс изобщо не я слуша и не се интересува колко силен е противниковият отбор, но дори не получи възможност да прояви сдържаността си, тъй като майка й побърза да сподели вълнуващите новини за по-малката й сестра, която се била явила на прослушване за главната роля в нова постановка на „Сватбарката“ по настояване на преподавателя си в Йейл и я взели за дубльорка, което навярно трябваше да мине за голям успех, и заради това можело да напусне Йейл, да се върне у дома и изцяло да се посвети на театъра; Джойс била във възторг.
Пати зърна Уолтър да се задава иззад олющения ъгъл на библиотеката „Уилсън“ и свърна обратно, но той се затича и я догони. Голямата му кожена шапка беше заснежена, лицето му пламтеше като морски фар. Опита се да се усмихне и да се държи приятелски, но гласът му трепереше, когато попита дали е получила съобщенията, че я е търсил по телефона.