— Бях ужасно заета — отвърна тя. — Страшно съжалявам, че не ти се обадих.
— Да не съм казал нещо нередно? Да не би да съм те засегнал по някакъв начин?
Беше ядосан и обиден и това я подразни.
— Не, не, нищо подобно.
— Щях да те търся по-настойчиво, но не исках да те притеснявам.
— Просто бях ужасно заета, наистина — измърмори тя.
А над главите им се сипеше сняг.
— Онази, която вдига телефона, започна да ми се тросва, защото всеки път оставях едно и също съобщение.
— Е, нейната стая е точно до телефона, така че… Налага се да записва много съобщения и сигурно разбираш, че…
— Не разбирам! — отсече Уолтър, изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Ако не искаш да ти се обаждам повече, кажи го!
Пати мразеше такива сцени.
— Просто наистина съм много заета. И тази вечер имам важен мач, така че…
— Не, има нещо друго — възрази той. — Какво става? Защо изглеждаш толкова потисната?
Не искаше да споменава разговора с майка си, тъй като се опитваше да се настрои за предстоящия мач и не биваше да размишлява за такива неща. Но Уолтър толкова отчаяно настояваше за обяснение — сякаш не само заради оскърбените си чувства, а едва ли не в името на справедливостта — че тя се почувства длъжна да отговори нещо.
— Виж, закълни се, че няма да кажеш на Ричард… — В този миг си даде сметка, че така и не й е ясно на какво се дължи тази забрана. — Илайза има левкемия. Много е зле.
За нейна изненада, Уолтър се разсмя.
— Не вярвам!
— Ама е вярно! — отвърна тя. — Няма никакво значение дали вярваш, или не.
— Аха. И още е на хероин?
Рядко обръщаше внимание, че той е с две години по-голям от нея, но сега изведнъж този факт се натрапи някак от само себе си.
— Има левкемия — повтори Пати. — Не знам нищо за хероина.
— Дори и Ричард си дава сметка, че не бива да припарва до тази гадост. А това, повярвай ми, трябва да ти говори достатъчно.
— Не знам нищо за хероина.
Уолтър кимна и се усмихна.
— В такъв случай ти наистина си много свестен човек.
— Не съм сигурна. Както и да е, трябва да отида да хапна и да се приготвя за мача…
Той я спря.
— Не мога да дойда да те гледам довечера. Много исках, но има лекция на Хари Блекмън. Трябва да отида.
Тя се дръпна подразнено.
— Няма нищо.
— Той е във Върховния съд. Делото „Роу срещу Уейд“.
— Знам. Майка ми му е направила олтар вкъщи и му кади тамян. Няма нужда да ми казваш кой е Хари Блекмън.
— Извинявай.
Снегът се вихреше между тях.
— Е, няма да те притеснявам повече. Съжалявам за Илайза. Надявам се да се оправи.
Пишещата тези редове вини единствено себе си — не Илайза, нито пък Джойс, още по-малко Уолтър — за това, което последва. Като всеки играч, и тя беше страдала от периоди на лоша стрелба и беше изиграла своя дял от посредствени мачове, но и в най-лошите моменти се беше чувствала приласкана от нещо по-голямо — отбора, спорта, мисълта, че баскетболът е важен — и беше намирала утеха в окуражителните подвиквания на съотборничките си, в груповите скандирания на полувремето, в глупавите заклинания против „кашкавалени пръсти“ и неуцелени кошове, в заучените фрази, които беше крещяла хиляди пъти. Винаги се беше стремяла към топката, тъй като тя я спасяваше; беше сигурна, че ако не с друго, поне с нея разполага в този живот, тя беше верният й другар в безкрайните момичешки лета. Повтарящите се ритуални жестове, също като онези по църквите, които изглеждат безсмислени и изкуствени на невярващите — пляскането на длани след всеки кош, прегръдките след всеки вкаран наказателен удар, безкрайното крещене: „Браво, Шоуна!“, „Давай, Кейти!“ и „Уууу-ху-ху“ — се бяха превърнали в нейна втора природа и й се струваха съвсем нормални и логични, бяха необходими за добрата й игра така, както и заглушаването на мислите; и през ум не би й минало да се засрами от тях — все едно да се засрами, че от тичането по игрището се е изпотила. Разбира се, женският баскетбол не беше само мили муцунки и сладки приказки. Под прегръдките се криеха ревниви съперничества, люти сръдни и жестоки разпри, Шоуна обвиняваше Пати, че подава само на Кейти, Пати се ядосваше, когато слабоумната Аби Смит, център-нападателката, за пореден път изтървеше топката, Мери Джейн Рорабакър имаше зъб на Кейти, че не я е поканила да живеят в една стая с Пати и Шоуна във втори курс, макар че бяха играли заедно в „Сейнт Пол“, всеки титуляр гузно се радваше, когато някое обещаващо ново попълнение и потенциален съперник се изложеше, и т.н., и т.н. Но състезателните спортове се крепят на едно-единствено нещо: на тях човек им се отдава изцяло, започваш да вярваш в тях и щом ти бъдат набити в главата в основното училище или най-късно в гимназията, когато влезеш в салона и облечеш екипа, вече нищо друго няма значение, тъй като знаеш отговора на въпроса и той е отборът, всички незначителни лични тревоги остават на заден план.