— Пфу! — възкликна Уолтър. — Тоя ще е от ония дърти професори, дето говорят само за секс.
— Е, лекцията беше за фалическите символи — отвърна Пати. — Той не е виновен, че единствените скулптури отпреди петдесет хиляди години са свързани със секса. Освен това брадата му е бяла и това е достатъчно да ми стане жал за него. Помисли си само. Когато застане пред нас, сигурно отвътре му идва да мърмори срещу днешните „девойки“ и техните „кльощави крака“, и така нататък; знае, че това ни притеснява, знае, че има брада и е стар, а ние сме млади. Но не може да се сдържи да не говори така. И това е много тъжно. Да не можеш да се сдържиш да не се изложиш.
— Но това е обидно!
— Освен това според мен той наистина си пада по дебелите крака. Мисля, че това е основната причина: той просто харесва нещата от каменната епоха. Нали се сещаш, дебелите жени. Което е много сладко и чак ти става жал за него, задето толкова си пада по древното изкуство.
— Но не се ли чувстваш обидена като феминистка?
— Аз не съм феминистка.
— Не мога да повярвам! — Уолтър се изчерви. — Не подкрепяш ли равните права?
— Не разбирам много от политика.
— Но си дошла тук, в Минесота, защото са ти дали стипендия да тренираш баскетбол, което преди пет години изобщо нямаше да е възможно. Тук си заради извоюваните от феминистките промени във федералното законодателство. Тук си заради член девети.
— Член девети си е проста справедливост. Ако половината студенти са жени, то те трябва да получават половината от парите за спорт.
— Това е феминизъм!
— Не, това е справедливост. Защото, да речем, Ан Майерс, знаеш ли я? Тя беше голяма звезда в Калифорнийския университет и наскоро подписа договор с Ен Би Ей, което е нелепо. Тя е метър седемдесет и два и е жена. Никога няма да я пуснат да играе с мъжете. Мъжете просто са по-добри спортисти и винаги ще е така. Затова сто пъти повече хора ходят да гледат мъжки баскетбол — мъжете могат да правят много повече неща в спорта. Глупаво е да го отричаме.
— А ако искаш да станеш лекар и не те приемат, защото предпочитат момчета?
— Това няма да е честно. Но аз не искам да съм лекар.
— А какво искаш?
Някак си автоматично, тъй като майка й се стремеше да наложи впечатляващи кариери на дъщерите си, а и защото тя беше, по мнението на Пати, лош родител, Пати беше склонна да предпочете да бъде домакиня и отлична майка.
— Искам да живея в красива стара къща и да имам две деца — каза тя. — Искам да бъда много добра майка.
— А кариера?
— Отглеждането на децата ще е моята кариера.
Той се намръщи озадачено, но кимна.
— Виждаш ли — продължи Пати, — не съм кой знае колко интересна. Не съм като другите ти приятели.
— Това изобщо не е вярно. Ти си невероятно интересна.
— О, много мило, благодаря, но не е така.
— Според мен в теб има много повече от това, което ти смяташ за ценно.
— Боя се, че преценката ти за мен не е много трезва. Обзалагам се, че не можеш да посочиш и едно интересно нещо в мен.
— Ами спортните ти способности, за начало.
— Туп-туп-туп по цял ден с топката. Страшно интересно.
— Начинът ти на мислене — продължи той. — Това, че според теб онзи ужасен преподавател е сладък и ти е жал за него.
— Но ти нали не мислиш така!
— Как разказваш за семейството си. Историите, които разправяш за близките си. Фактът, че си далече от тях и живееш сама. Всичко това е невероятно интересно.
Пати за първи път попадаше на човек, който толкова очевидно да е влюбен в нея. Всъщност те говореха не за друго, а за желанието на Уолтър да я впримчи в примката си. И все пак колкото повече време прекарваше с него, толкова по-ясно усещаше, че макар да не се държи добре — или може би именно защото не се държи добре, защото е ужасно амбициозна и има слабост към нездравословни наклонности, — тя е всъщност доста интригуваща личност. А Уолтър като настояваше убедено, че Пати е интересна, определено на свой ред предизвикваше интерес у нея.
— Щом си толкова голям феминист — попита тя, — защо най-добрият ти приятел е Ричард? Той май не уважава много жените, нали?