— Не, чаровнице на моята душа, но…
— Но? Да не би това да означава, че не ми вярваш, Александър?
— Разбира се, че ти вярвам, Алис, но…
— Но? Отново „но“! — изправи се Алис вбесена. — Ако вие не можете да ми вярвате, сър, вероятно е най-добре да напусна… — и тя наистина „напусна“ под погледите на двамата слисани мъже. Професорът каза:
— Страхувам се, че моят хормон индиректно се оказа по-скоро причина за осуетяването на един брак, отколкото за изграждането му.
Александър преглътна нещастно, но гордостта му го крепеше:
— Тя ще се върне — гласът му прозвуча приглушен. — Любов като нашата не се пречупва така лесно.
Балът на студентите от последния курс бе, разбира се, събитието на годината. Младите господа бяха блестящи, а техните дами — ослепителни. Носеше се жива, весела музика, танцуващите нозе докосваха пода през определени интервали. Навсякъде цареше всеобщо, необуздано веселие.
По-правилно е да се каже, че се веселяха почти всички. Александър Декстър стоеше в един ъгъл мрачен, с леден поглед. Колкото и да бе привлекателен, колкото и красива осанка да имаше, нито една от младите дами не се приближаваше до него. Знаеше се, че той принадлежи на Алис Сангър. Поради тази причина на никоя и през ум не й мина да посегне към него. Но къде бе Алис?
Тя не дойде с Александър, а неговата гордост го възпря да я потърси. Само поглеждаше крадешком кръжащите наоколо двойки изпод тъжните си, натежали клепачи.
Професор Джоунс пристигна облечен в официален костюм (който отново висеше отвсякъде, макар и да бе ушит по точките му мерки) и се приближи до своя студент:
— Ще сложа хормона в пушна малко преди тоста в полунощ. Тук ли е още господин Найтли?
— Видях го преди малко. Много е зает. Следи за необходимата дистанция между кавалера и дамата по време на танц. Разстоянието между тях трябва да е най-много четири пръста, доколкото си спомням. Господин Найтли прави измерванията много усърдно.
— Чудесно. О-о-о, пропуснах да те попитам дали в пунша има алкохол. Алкохолът влияе пагубно на аматогенния първоизточник.
Въпреки душевните си терзания Александър намери сили да разсее сянката от непреднамерена клевета, надвиснала над състудентите му:
— Какъв алкохол, професоре? Този пунш е приготвен изцяло от първокурсниците. В него има само чист плодов сок, рафинирана захар и известно количество лимонени кори… бива го да стимулира, но не и да опиянява.
— Хубаво — професорът остана доволен. — Към хормона съм добавил и приспивателно, за да приспи обектите на експеримента ни за кратко, докато хормонът си свърши работата. Щом се събудят, първият индивид, когото всеки един от тях забележи — естествено от противоположния пол — ще вдъхне на другия чиста и възвишена страст, която може да доведе единствено до брак.
Тъй като бе почти полунощ, той си проправи път между щастливите двойки, танцуващи на четири пръста разстояние, към купата с пунша.
Със сълзи на отчаяние Александър излезе на балкона. И така изпусна Алис, която в същия миг влезе в балната зала от съседната врата.
— Полунощ! — чу се щастлив възглас. — Тост! Тост! Тост за живота пред нас!
Младежите се струпаха около купата с пунша. Малките стъклени чаши вървяха от ръка на ръка.
— За живота пред нас! — викнаха всички с ентусиазма на първокурсници и изпиха до дъно огнената смес от чист плодов сок, захар, лимонени кори и — както бе решено — аматогенния първоизточник плюс приспивателно.
След малко приспивателното подейства, постепенно всички младежи се свлякоха на пода. Алис остана сама. Все още стискаше чашата с питието си, а очите й бяха пълни със сълзи. „О, Александър, Александър — мислеше си тя, — макар и да се съмняваш, все пак ти си моята единствена любов. Ти искаш да изпия това и аз ще го изпия.“ След секунди тя също се свлече грациозно на пода.
Николас Найтли тръгна да търси Александър. Горещото му сърце изпита тревога за младежа. Видя го да пристига без Алис и можеше само да предполага, че причината е любовна кавга. Но и през ум не му мина, че оставяйки празненството без надзор, ще се случи нещо страшно. Тези младежи не бяха диви хлапаци, а момичета и момчета от добри семейства, с изискано възпитание. Можеше изцяло да им се довери, че ще спазват четирипръстовото разстояние. Сигурен беше.
Намери Александър на балкона загледан тъжно в звездното небе.
— Александър, момчето ми — сложи той ръка на рамото му. — Това никак не ти приляга: да се предаваш на отчаянието. Хайде, млади приятелю, съвземи се.
Александър наведе глава, когато чу гласа на добродушния старец: