— Разбирам, разбирам. Гилбърт очевидно вярва в разрешаването на проблемите, оставяйки ги да следват своя логичен завършек. — Професор Джоунс затвори очи. Мислите се зароиха напрегнато в главата му и сякаш потърсиха излаз през внушителните неспокойни вежди. — Найтли, старче, кога се е появила пиесата „Вълшебникът“?
— През хиляда осемстотин седемдесет и седма.
— Ами ето това е, скъпи ми приятелю. През хиляда осемстотин седемдесет и седма в началото на Викторианската епоха. Тогава не е било възможно да се осмива семейната институция. Не е трябвало да правят от нея комедия заради интригата, фабулата. Бракът е бил свещен, възвишен, тайнство…
— Достатъчно, затваряме тази скоба — прекъсна го Найтли. — Какво сте намислили?
— Женитба. Оженете се за момичето, Найтли. Извършете бракосъчетанието на всичките двойки наведнъж. Сигурен съм, че Гилбърт е възнамерявал да го направи така от самото начало.
— Но нали точно това се опитваме да избегнем. — Мировият съдия не беше толкова уверен в своите намерения.
— Не и аз — Алис решително отхвърли идеята (колко упорство имате в нейното очарователно гъвкаво и изящно тяло).
— Не разбирате ли? — продължи ученият. — Веднага след бракосъчетанието на всяка от двойките аматогенният първоизточник, който не въздейства на семейни хора, загубва своята сила над тях. Влюбените без помощта на първоизточника ще си останат влюбени в предишните избраници. Който не е бил влюбен, ще престане да бъде влюбен… Действието на еликсира се прекратява.
— О, господи, колко е лесно — възкликна Найтли. — Ама разбира се! Това ще да е била идеята на Гилбърт, докато не се е намесил някакъв налудничав продуцент или режисьор — някой некадърник, както казвате, за да направи промените.
— И оправиха ли се така нещата? — запитах. — Нали професорът е казал, че ефектът върху семейни двойки е само толкова, колкото да предотврати извънбрачните…
— Оправиха се — Найтли ме прекъсна. Върху клепачите му трептеше сълза, но не съм сигурен дали бе от спомените или от четирите джина с тоник. — Оправиха се. Алис и аз се оженихме, но бракът ни бе почти веднага анулиран по взаимно съгласие, защото бе повлиян от въздействието на недопустими средства. А и заради непрестанното наблюдение, на което бяхме подложени, влиянието на незаконния еликсир върху нас бе за жалост нулев — въздъхна той. — Алис и Александър най-после се ожениха и сега тя, както разбирам, очаква дете.
Найтли откъсна поглед от почти празната си чаша и изведнъж нададе тревожен възглас:
— Господи! Пак тя.
Огледах се изумен. На прага се бе появило едно бледосиньо видение. Представете си, ако можете, едно чаровно лице, създадено за целувки, едно прелестно тяло, създадено за любов.
— Николас! Почакай! — извика жената.
— Това Алис ли е? — запитах.
— Не, не. Няма нищо общо с нея, съвършено друга история е тази… Но аз не бива да оставам тука.
Поклатих глава със съжаление и съчувствие към него: горкият човек бе изтормозен от непрестанните чудесии и ред красавици, които кой знае защо се влюбваха в него. Мисълта за тази ужасна орис ме накара и аз да пресуша чашата си. Осъзнах, че такива чудати случки никога не ме бяха мъчили, нито бях имал подобни грижи.
И като си го помислих, странна работа, взех че си поръчах стръвно още едно питие и неволно изругах собствената си съдба.