Намеренията на компанията Голдън Стейт бяха да построи в този район електроцентрала, която да произвежда повече от пет милиона киловатчаса електроенергия, достатъчна, за да снабдява пет града от мащабите на Сан Франциско. За захранването й ще се използват въглища, които ще се доставят от Юта, където въглищата бяха в изобилие и бяха относително евтини. Доставката на въглищата щеше да става с железопътни вагони, като заедно със строежа на електроцентралата щеше да се строи и жп линия, клон от Западната тихоокеанска жп линия.
Въглищата в Съединените щати можеха да заместят арабския нефт: запасите от въглища бяха една трета от световните запаси и можеха да осигурят нуждите на страната от електроенергия за повече от три столетия. Залежите в Аляска можеха да предоставят електрозахранване за още двеста години.
Но и използването на въглища за енергийни нужди водеше до множество проблеми: от една страна, това беше добивът, от друга — замърсяването на околната среда, независимо от факта, че и двата процеса бяха подсигурени с модерни технологии. Разбира се, Турнипа щеше да бъде обезопасена с най-модерните средства, пък и се намираше в достатъчно отдалечен район.
Другото предимство, което можеше да осигури откриването на подобна електроцентрала, беше възможността за пълното компенсиране и закриване на другите по-стари централи, работещи с нефт. Това не само щеше да намали зависимостта на компанията от вносните суровини, но и щеше значително да намали разходите.
Логиката говореше в полза на проекта „Турнипа“. Но както вече всички бяха научили от личен опит, логиката нямаше значение, нито идеята за общественото благо. Достатъчно беше някъде по инстанциите да се събере група гласовити хора, които да се противопоставят на вземането на подобно решение. При положение, че проектът трябва да минава по каналния ред, забавянето, което беше неизбежно, щеше да бъде равно на поражение. За противниците на новите енергийни източници любимо изречение беше третият закон на Паркинсон — „Забавянето е най-смъртоносната форма на отричането“
— Някой иска ли думата? — попита Ерик Хъмфри, тъй като повечето бяха започнали да прибират записките и бележниците си.
— Да — това беше гласът на Тереза Ван Бърен. Аз бих искала да споделя някои неща.
Всички обърнаха глави към вицепрезидента, отговарящ за връзките с обществеността. Нейната коса, за разлика от друг път, беше прилежно сресана, но облеклото й се състоеше от неизменния ленен костюм.
— Да поизвием ръцете на губернатора и да пофлиртуваме с другите представители на властта в щата — това е добра идея. Но за да постигнем крайната си цел, това е крайно недостатъчно.
Тереза Ван Бърен направи една малка пауза, докато разгъваше два вестника на масата за заседания.
— Това е следобедният „Калифорния Икзаминър“, а другият вестник е сутрешният „Кроникъл Уест“. Аз внимателно прегледах и двата вестника, но никъде не открих нищо за експлозията миналата седмица. Събитието беше на първа страница само един ден, на следващия ден беше на втора страница, а след това съвсем изчезна. Същото е положението и в другите средства за масова информация.
— Е, и какво от това? Всеки ден има новини, а пък и хората постепенно губят интерес към събитията — каза Рей Паулсен.
— Те губят интерес, защото никой не се стреми да ги заинтересува. Всички: и пресата, и другите медии, и читателите, и зрителите смятат това спиране на електроенергията за инцидентно, за нещо, което няма да се повтори. Никой не мисли за деня, в който ще настъпи енергийна криза. И нищо не може да промени този факт, ако самите ние не приложим всички усилия това положение да се промени!
Шарлот Ъндърхил, вицепрезидент по финансовите въпроси и единствената друга жена на заседанието, попита:
— Как бихме могли да накараме някого да мисли нещо?
— Аз ще отговоря на този въпрос — каза Ним Голдман. — Единият начин е да кажем истината — как всъщност стоят нещата — да кажем цялата истина и да не спираме да я повтаряме!
Рей Паулсен каза иронично:
— Иска ти се да говориш по телевизията четири пъти седмично вместо досегашните два, така ли?
Ним не придаде значение на казаното и продължи:
— Ние сме длъжни като представители на тази компания да съобщим това, което е известно на всички присъстващи: че миналата седмица натоварването беше двадесет и два милиона киловата, а натоварването се увеличава с близо милион всяка изминала година. Ние трябва да кажем открито, че след три години само ще имаме значителни затруднения, а след четири години положението ще бъде неудържимо. Въпросът е: как ще се справим? Няма да можем да се справим! За всекиго е ясно: след три години ще спираме тока всеки път, когато е горещо, а след четири — всеки втори горещ ден. Ние трябва да построим нови мощности и ние сме длъжни да обясним на обществеността последствията, ако не го направим!