— Да.
— Аз съм портиерът. Обикновено звънецът звъни и долу, в моята стая.
— Мога ли да видя мистър Слоун? — Няма мистър Слоун.
— О, така ли. — Ним посочи пощенската кутия. Неизвестно защо той беше решил, че Слоун е мъж. — Мисис Слоун или мис?
— Мис Карен Слоун. А вие кой сте?
— Голдман — Ним извади удостоверението си от GSP & L. Мис Слоун инвалид ли е?
— Така е. Обаче тя не обича тази дума.
— Как би трябвало да казвам в такъв случай?
— Парализирана. Така е от петнадесетгодишна възраст нашата Карен. Искате ли да я видите?
— Мислите ли, че е удобно?
— Сега ще видим. — Той отвори широко вратата и покани Ним да влезе.
Фоайето беше чисто и подредено подобно на фасадата на сградата. Портиерът отвори вратата на асансьора и каза:
— Е, не е хотел Риц, обаче се стараем да е подредено.
— Личи си — отговори Ним. Действително дори медната дръжка на асансьора блестеше като нова.
Качиха се на шестия етаж. Портиерът извади една връзка с ключове, затвори една от вратите и после почука.
— Аз съм. Джимини. Довел съм посетител при Карен.
— Влизайте — каза една ниска и набита жена с латиноамерикански черти, облечена в розова рокля.
— Продавате ли нещо? — въпросът бе зададен по-скоро с любопитство, отколкото с враждебност.
— Не. Просто минавах…
— Няма значение. Мис Слоун обича гостите.
Те се намираха в едно малко, но светло антре, откъдето се влизаше в кухнята от едната страна и в гостната от другата. Цялата гостна беше обзаведена в жълто и зелено. След миг един приятен глас извика:
— Влизайте, който и да сте!
— Аз ще ви оставя — каза портиерът. — Имам си работа.
Ним прекрачи прага на гостната.
— Здравейте! — каза същият глас. — Какво ново и вълнуващо?
След много месеци и след всички събития, които щяха да се случат през това време, Ним щеше често да си спомня първата си среща с Карен Слоун, при това с най-малките подробности…
Карен беше на около тридесет и пет години, но изглеждаше много по-млада, освен това тя бе невероятно красива. Лицето й бе овално, с абсолютно правилни черти — пълни, чувствени устни, закачливо носле и безупречна кожа, дълбоки сини очи. Косата й бе дълга и златиста, разделена на път в средата и обрамчваше лицето на Карен като слънчев ореол. Ръцете й бяха изящни, маникюрът — безупречен. Облечена бе с красива светлосиня рокля. Карен седеше в инвалидна количка. Една издатина на роклята й показваше къде се намира респираторът, който дишаше вместо нея, а тръбичката, която се виждаше под края на роклята й, свързваше цялата система с устройство, подобно на куфар, закрепени от задната страна на количката. Респираторът издаваше тих жужащ звук, съпроводен с леко шумене на въздуха като при вдишване и издишване. Количката беше свързана с един дълъг шнур с контакта.
— Здравейте, мис Слоун. Аз съм електриджията.
Карен се усмихна широко.
— И вие ли се задвижвате с батерии или направо от мрежата?
Ним се усмихна, като усети неловкостта на ситуацията.
Не беше сигурен изобщо какво беше очаквал, но каквото и да бе то, в никакъв случай не се покриваше с образа на тази изключителна жена. Той каза:
— Сега ще ви обясня.
— Заповядайте, моля. Седнете.
— Благодаря ви.
Той се настани в едно меко кресло. Карен Слоун леко обърна глава и докосна с устни една пластмасова тръбичка, която излизаше от устройството. След това тя леко духна в нея и количката изведнъж се обърна така, че те се оказаха един срещу друг.
— Това беше ловък номер — каза Ним.
— Този номер не е единствен. Ако вдишвам, вместо да духам, количката се задвижва в обратна посока.
Тя му показа и другия номер, докато Ним я гледаше с удивление.
— Никога не съм виждал подобно нещо — каза й той. — Направо съм замаян.
— Вижте, аз мога да движа единствено главата си — каза Карен, сякаш говореше за някаква дреболия. Затова се налага да се измислят най-необикновени начини да се справям с обичайните ситуации. Но май се отклонихме от темата. Вие сякаш се канехте да ми кажете. Моля продължавайте.
— Започнах да ви обяснявам причините за моето посещение — каза Ним. Всичко започна преди две седмици, когато спряха електричеството. Видях ви на една карта като малка червена точица.
— Мене — на карта?
Той й разказа за контролния център на GSP & L, който следи и за особено важните потребители на електроенергия, като болниците и домовете с животоподдържащи устройства.
— Да ви призная, беше ми любопитно. И ето ме тук.
— Много мило — каза Карен. — Имам предвид, че ми става приятно, че мислят за мен. Да, сега си спомням за онзи ден.
— Какво почувствахте, когато спряха тока?