— Предполагам, че бях малко уплашена. Внезапно угасна лампата, на която четях, спряха и всички други електроуреди. Слава богу, не и респираторът, който автоматично се превключва на батерии.
Батерията, както отбеляза Ним, беше от типа на автомобилните акумулатори Тя се намираше на подставка, прикрепена отзад на количката под респираторния механизъм.
— В подобни случаи винаги размишлявам след колко време отново ще пуснат тока и колко време ще издържи батерията.
— Би трябвало да е в състояние да издържи няколко часа.
— Шест часа, ако е току-що заредена и ако ползвам само респиратора, без да движа количката. Но когато през деня излизам да пазарувам или ходя на гости, батерията доста се изтощава.
— Тоест, ако в този момент спрат тока…
— В такъв случай Джоузи, която срещнахте на влизане, ще трябва да предприеме нещо. Респираторът изразходва петнадесет ампера, а количката, когато се движи, още двадесет.
— Виждам, че сте научили доста от апаратурата.
— Всеки ще научи, ако животът му зависи от това.
— Вероятно — каза Ним. — Вие оставате ли понякога сама вкъщи?
— Практически никога. Джоузи е с мен почти постоянно, идват и други двама души, които й помагат. Понякога минава и Джимини, портиерът. Много мил човек е. Освен това никога не пуска да влезе човек, за когото не е сигурен, че е свестен. Така че вие днес издържахте неговия изпит.
Те продължиха да си говорят, сякаш се познаваха от години. Както обясни Карен, тя се бе разболяла от полиомиелит само една година, преди да бъде открита ваксината.
— Само няколко месеца да я бяха открили по-рано, и аз сега щях да бъда като всички.
Ним беше трогнат от простите, човешки думи на Карен. Той не издържа и я попита:
— Често ли мислите за тази една година?
— В началото си мислех непрекъснато за тази година, която се оказа фатална за мен. Мислех си колко несправедливо е всичко и защо именно аз трябваше да бъда една от последните, на които се бе случило. Щях да мога да пиша, да танцувам, да ходя.
Тя спря за секунда и Ним чу ясно тиктакането на часовника и шума на респиратора.
След малко Карен продължи:
— След това обаче си казах: каквото станало станало, нищо не мога да променя. Затова започнах да се старая да правя каквото мога и да организирам живота си по най-удобния начин. За мен е радост всяко неочаквано нещо, което се случва. Ето например днес дойдохте вие.
Тя се усмихна лъчезарно.
— Дори не знам как се казвате.
Когато Ним й каза, тя го попита:
— Ним умалително от Нимрод ли е?
— Да.
— Няма ли нещо в Библията…
— В Стария завет Нимрод е бил един от най-силните мъже на земята. Бил е ловец. — Ним си спомни, че беше чувал тази история от дядо си, равина Голдман. Той беше избрал името на внука си.
— И вие ли сте ловец, Ним?
Ним тъкмо се готвеше да отговори отрицателно, когато в ушите му зазвуча гласът на Тереза Ван Бърен: „Може би при по-различни обстоятелства и Карен можеше да влезе в списъка.“ Колкото и да бе егоистично, Ним също съжали, че ваксината бе закъсняла.
Той поклати глава:
— Какъв ловец съм аз…
Карен му разказа как дванадесет години е прекарала по болниците. След това, когато били открити по-нови, преносими респираторни устройства, е станало възможно за пациенти като Карен да си живеят вкъщи. Първоначално тя се преместила при родителите си, но това се оказало много сложно. След това тя се преместила в този апартамент, където живее вече единадесет години.
— Държавата доста ме подпомага финансово. Е, понякога е тежко, но се справям.
Баща й имал малка фирма по поддръжката на водопроводите, а майка й работела като продавачка в един универсален магазин. В момента те събирали пари, за да купят на Карен едно микробусче, което да й позволи да се придвижва по-лесно. Ще го кара Джоузи или някой от семейството й.
Макар че Карен не беше в състояние да прави почти нищо за себе си: тя трябваше да бъде обличана, хранена и слагана в леглото от някой друг, тя каза на Ним, че се е научила да рисува, като държи четката в зъбите си.
— Мога да пиша и на машина — каза тя на Ним. — Машината ми е електрическа и мога да печатам на нея, като държа пръчица между зъбите си. Понякога пиша стихове. Искате ли да ви изпратя някои от тях?
— Да, разбира се, би ми било много приятно.
Ним се надигна, за да си ходи, и когато погледна часовника си, с изненада разбра, че бе прекарал при Карен повече от час.
Тя го попита:
— Ще дойдете ли пак?
— Ако искате.
— Разбира се, че искам, Нимрод.
И отново лицето й се озари от очарователна усмивка.
— Бих искала да ми станете приятел.