Джоузи го изпрати до вратата.
Образът на Карен, нейната красота, мила усмивка и приятен глас съпровождаха Ним по време на целия му път към офиса. Той си мислеше, че никога не е срещал човек като нея. И продължаваше да си мисли за това, докато паркираше колата си в гаража на компанията Голдън Стейт, който се намираше на три нива под земята.
Специален ускорен асансьор, до който достъп имаха само ръководните служители, щеше да го изкачи до двадесет и втория етаж, където се намираха офисите. Ним използва персоналния си ключ, който се бе превърнал в GSP & L в символ на положение, за да стартира асансьора и се устреми нагоре. По пътя той си спомни за решението си да се свърже още днес с председателката на клуб „Секвоя“.
Секретарката му, Виктория Дейвис, млада, но много компетентна негърка, вдигна погледа си от документите, когато той влезе в двустайния си офис.
— Здравей, Вики — каза той. — Има ли много поща днес?
— Нищо спешно. Всъщност има няколко писма във връзка с вчерашното ви участие в телевизионното предаване — всичките са одобрителни. Аз също се присъединявам към тяхното мнение.
— Благодаря — измърмори Ним. — Можеш вече да се смяташ за член на клуба на моите почитателки.
— Има още нещо, маркирано „лично“, което току-що дойде. Оставих ви го на бюрото. Има и някои неща за подпис.
Тя го последва в кабинета му. В същия момент отнякъде се чу глух тътен. Каната с вода и чашите затракаха, потрепери и прозорецът, разположен от страната на вътрешния двор.
Ним се спря и се ослуша.
— Какво е това?
— Нямам понятие. Същото нещо се случи и няколко минути, преди вие да влезете.
Ним само вдигна рамене: можеше да бъде всичко, от земетресение до някакви строителни работи, извършвани наблизо. Като застана до бюрото си, той прегледа писмата и бележките, оставени там, и хвърли поглед на пакета с надпис „лично“. Беше мек кафеникав плик, със следи от восъчен печат на гърба. Той започна несъзнателно да го отваря.
— Вики, преди да започнем с другите работи, опитай се, моля те, да се свържеш с мисис Кармайкъл.
— В клуб „Секвоя“ ли?
— Именно.
Тя остави на бюрото му документите, отбелязани „за подпис“, и тръгна да излиза. В същия момент вратата на кабинета широко се отвори и в него връхлетя Хари Лондон. Косата му бе разрошена, лицето му — червено от напрежение.
Лондон видя Ним.
— Не! — извика той. — Не!
И докато Ним стоеше поразен, Лондон прекоси стаята и се хвърли върху бюрото. Той сграбчи кафеникавия плик и го сложи на пода.
— Бързо! Всички навън!
Лондон сграбчи Ним за ръката и го избута напред, като едновременно с това дърпаше навън и секретарката. Те се измъкнаха в коридора, като се спряха само за миг, за да може Хари Лондон да затръшне плътно вратите зад тях.
Ним възмутено започна:
— Какво по дяволите…
Но не успя да завърши мисълта си, защото отвътре дойде трясък на взрив. Стените на коридора се разлюляха, една от картините падна от стената и стъклото, което я покриваше, се счупи на малки парченца.
В същия този момент друг тътен, подобен на този, който Ним бе чул при влизането в кабинета си, се чу на някой от долните етажи. Служителите започнаха да наизлизат от всички кабинети.
— Боже мой! — изстена Хари Лондон безнадеждно.
Ним извика:
— Какво става по дяволите!
Вече можеха да се чуят възбудени гласове, телефонни звънения и звукът на приближаващите сирени.
— Бомби в пликове — каза Хари. — Те не са много големи, но могат и да убият някого, който е достатъчно близо. Този взрив, който чухте, беше четвъртият. Фрейзър Фентън е мъртъв, другите са ранени… Всички в сградата са предупредени, но молете се да няма повече бомби.
11
С малко парче молив Георгос Уинслоу Арчамболд, Йейл, випуск 1972 записваше в дневника си:
„Вчера бе извършена успешна операция срещу фашистките и капиталистически потисници!
Един от водачите на врага — Фентън, президент на скапаната компания, е мъртъв. В името на Приятелите на свободата бе успешно атакуван бастионът на експлоататорите. От десетте удара пет попаднаха право в целта. Добра работа!
Силата на ударите може да е била и по-голяма, ако се вземе предвид, че ония журналисти все омаловажават нещата.“
Георгос остави молива. Дори и да беше много неудобно, той неизменно пишеше с парче молив, защото така бе чувал, че правел Махатма Ганди, като е смятал, че като го хвърляш, проявяваш неуважение към хората, които са го направили.
Ганди беше един от кумирите на Георгос Арчамболд заедно с Ленин, Маркс, Енгелс, Мао Дзедун, Че Гевара, Фидел Кастро и много други. Това, че Ганди не е бил привърженик на насилието, ни най-малко не притесняваше Георгос.