— Можете ли да го докажете? — попита репортер от „Сан Хосе Меркюри“.
Ван Бърен поклати глава.
— За съжаление никой не бе предвидил да вземе проби, преди да започнат сондажите. Тъй че никога няма да можем да сравним какво е било „преди“ и какво е „сега“.
— Явно тези, които ви критикуват, са прави в случая. Всички знаят, че такива големи компании като Голдън Стейт изкривяват истината от време на време.
— Мога да приема това само като шега — каза Тереза Ван Бърен. — Но мога да ви уверя, че винаги се вслушваме в критиката.
Обади се един нов скептичен глас.
— Можете ли да ни дадете пример?
— Ще ви посоча същия този пример. Именно заради оплакванията разположихме централите по хребетите на планините, където въздушните течения са по-силни и могат да разнесат бързо миризмата.
— Е, и какво стана? — попита Нанси Молино.
— Появиха се още повече оплаквания, този път от защитниците на околната среда, които твърдяха, че ще развалим хоризонта.
Неколцина от журналистите се засмяха, други записаха нещо в бележниците си.
Журналистът от телевизията потропа на вратата и шофьорът я отвори.
— Ако всички сте готови, можем да тръгваме да обядваме — каза Тереза Ван Бърен. — Тръгваме! — каза след това тя на шофьора.
— Ще пийнем ли по едно, Тес? — попита един журналист от списание „Ню Уест“.
— Може би. Но само ако всички се съгласят да го приемат за неофициално — тя погледна всички с питащ поглед.
Чуха се гласове „Окей, щом е неофициално, да бъде неофициално“.
— В такъв случай съм съгласна. По едно питие преди обяд.
Този разговор имаше своята предистория. Преди две години компанията предоставяше щедро ядене и пиене на журналистите при подобни мероприятия. Представителите на журналистическите среди си бяха хапвали и пийвали с апетит, а после някои от тях се бяха заяли с компанията в статиите си, че предлагат екстравагантни угощения в момента, в който вдигат и цените на електричеството. В резултат на подобни прояви в настоящия момент трапезите бяха съвсем скромни и без алкохол, ако предварително нямаше подобна уговорка.
Стратегията сработи и журналистите, макар и да критикуваха това и онова, мълчаха за мероприятията, в които те участваха.
Автобусът пропътува няколко километра сред неравния геотермален терен, докато стигна до едно малко асфалтирано плато, където бяха разположени няколко фургона, служещи за офиси и жилища на работниците на обекта Автобусът спря, всички слязоха и Тереза Ван Бърен ги поведе към един от фургоните, в който бяха приготвени масите.
Вътре тя каза на един от помощниците да отвори барчето, където се намираха алкохолните напитки. Само след миг донесоха и леда и Тереза Ван Бърен каза:
— Моля, заповядайте.
Повечето бяха на второто си питие, когато се чу звук на самолетен мотор, чиято сила постепенно нарастваше. От прозорците на фургона журналистите видяха един малък хеликоптер с отличителните знаци на компанията Голдън Стейт. Хеликоптерът кацна непосредствено до фургона, спря мотора си и от вратата се показа Ним Голдман.
След малко той се присъедини към групата. Тереза Ван Бърен каза:
— Вероятно повечето от вас познават мистър Голдман. Той дойде, за да отговори на вашите въпроси.
— Аз ще задам първия въпрос — каза операторът от телевизията. — Какво ще пиете?
— Да, благодаря. Водка и тоник.
— Виж ти, вие ли сте най-важният, че да идвате с хеликоптер, а всички ние да се тресем в автобуса! — каза Нанси Молино.
Ним погледна скришом младата и привлекателна негърка. Той си спомни предишната им среща и последвалия сблъсък, спомни си също така мнението за нея на Тереза Ван Бърен, която твърдеше, че е изключителна журналистка. Но Ним все още си мислеше, че е мръсница.
— Ако някой специално се интересува — каза той, — имах и други работи да свърша и не успях да хвана автобуса.
Нанси Молино обаче не бе удовлетворена.
— Всичките висши служители на компанията ли могат да ползват хеликоптер, когато им се прииска?
— Нанси — каза рязко Тереза Ван Бърен, — много добре знаеш, че не е така.
— Нашата компания разполага с няколко малки самолета и два хеликоптера — намеси се Ним. — В повечето случаи те се използват при екстрени ситуации и много рядко, повтарям, много рядко превозват някои от висшите служители. При сериозни поводи, какъвто вярвам, че е днешният.
— Какво искате да кажете, че вече не сте сигурен?
— Щом като ме питате, мис Молино, ще трябва да призная, че имам известни съмнения.
— Хайде, Нанси — обади се глас отзад, — стига с тези препирни! Нас това не ни интересува!