Докато те разговаряха, се доближи един мъж, когото Уоли представи като Фред Уилкинс, техник в компанията.
— Приятно ми е да се запознаем, мистър Голдман. Чувал съм много за вас, пък съм ви и гледал често по телевизията.
Новодошлият беше на около тридесет години, добре загорял и с яркочервена коса.
— На Фред му личи, че живее извън града, нали? — каза Уоли.
Ним попита:
— Харесва ли ви на обекта? Не се ли чувствате самотен?
Уилкинс само поклати глава:
— Добре ми е и на мен, и на съпругата. На децата също им харесва — той вдъхна дълбоко. — Вижте само какъв въздух? Къде ще намерите такъв въздух в града? Има и много слънце, пък и за риболов не е зле.
— Освен да дойда тук през отпуската — засмя се Ним.
— Татко — обади се едно детско гласче, — дойде ли пощаджията?
Едно малко момченце тичаше към тях. То имаше мило личице, изпъстрено с лунички и рижава коса като на баща си.
— Само пощаджията на компанията, сине. Другият ще дойде след около час.
Бащата обясни на останалите:
— Днес Дани има рожден ден. Очаква да дойдат подаръците.
— Аз ставам на осем — каза момченцето. — Вече получих някои подаръци, но може да има и още.
— Честит рожден ден, Дани! — казаха Ним и Уоли в един глас.
След няколко мига те се разделиха и Ним се упъти към мотела за гости.
16
След обяд, след като вече бяха разгледали хидроенергийната централа, разположена изцяло под земята, и се бяха наобядвали, групата журналисти се подготвяше да тръгва. Почти всички вече се бяха настанили в автобуса. Тереза Ван Бърен бе една от последните.
— Благодаря ти за всичко, Ним — каза му тя. — Независимо че понякога ти бе неприятно, ти все пак много ми помогна.
Ним отговори с усмивка.
— Плащат ми да правя и някои не много приятни неща от време на време Кажи ми, как преценяваш…
Ним внезапно спря да говори, без да бъде сигурен защо. Нещо не беше наред. Времето беше изключително хубаво, слънцето светеше ярко и лъчите му се прокрадваха сред листата на дърветата и огряваха полските цветя. Лек ветрец подухваше от планинските върхове. Ним и Тереза се намираха в центъра на лагера. От едната им страна работниците, които не бяха на смяна, се бяха разположили на терасата на служебната сграда. От другата, по посока на къщите на служителите, се забелязваше група деца, които пускаха хвърчило. Малкият червенокос Дани също беше сред тях. Внезапно и момчето, и хвърчилото се изгубиха от погледа на Ним. В непосредствена близост беше и сервизният камион на GSP & L, заобиколен от мъже в работни комбинезони, сред които и Уоли Талбот.
— Хайде, Тес, да тръгваме — разнесоха се гласове от автобуса.
Тереза Ван Бърен погледна Ним с любопитство и го попита.
— Ним, какво има?
— Не съм съвсем сигурен…
Внезапно един силен, почти истеричен вик прокънтя над лагера.
— Дани! Дани! Не мърдай, Дани! Стой където си!
Ним и Тереза обърнаха едновременно главите си по посока на звука.
Отекна още един вик:
— Дани! Чуваш ли ме?
— Ето там — посочи Тереза Ван Бърен стръмната пътечка в края на лагера, почти скрита от дърветата. По нея тичаше Фред Уилкинс и викаше с всичка сила:
— Дани! Прави каквото ти казвам! Недей да мърдаш!
Децата бяха спрели да играят и обърнаха глави по посока на виковете. Същото стори и Ним.
— Боже мили! — изстена Ним.
Сега вече виждаше.
Високо над главите им, на един от електрическите стълбове той видя Дани. Детето упорито се изкачваше нагоре, държейки се за отвесния метален прът на стълба. Хвърчилото му се бе оплело в един от проводниците на високо напрежение и той сега щеше да се помъчи да го освободи. Под слънчевите лъчи в ръката му проблясваше алуминиев прът, с който се надяваше да откачи хвърчилото. Момчето напредваше със завидна упоритост и или не чуваше, или не обръщаше внимание на виковете на баща си.
Ним заедно с останалите се затича към стълба, но с усещането за пълна безнадеждност. Момчето все повече се доближаваше до проводниците. ПЕТСТОТИН ХИЛЯДИ ВОЛТА НАПРЕЖЕНИЕ!
Фред Уилкинс увеличи скоростта, но лицето му вече бе с израз на безнадеждност.
Ним се присъедини към виковете:
— Дани! Проводниците са опасни! Спри където си!
В този миг момчето спря и погледна надолу, а след това към хвърчилото и отново се заизкачва. Вече беше само на няколко метра от жиците.
В този момент Ним видя още един силует, който беше най-близо до стълба. Уоли Талбот. Той тичаше като олимпийски шампион, краката му почти не докосваха земята.
Самият стълб беше заобиколен от предпазна решетка. Както по-късно Ним разбра, малкият Дани се бе покатерил на едно дърво и по един от клоните бе стигнал до решетката и бе скочил вътре. Уоли вече беше до решетката. Със свръхчовешко усилие той я прескочи и когато се приземи от другата страна, ръката му кървеше. Той се втурна към стълба и се закатери нагоре.