Мъката за Уоли, Ардит и неговата собствена дилема не го напуснаха през целия ден.
Сякаш за да допълни терзанията му, след обяда се появи статията на Нанси Молино в „Калифорния Икзаминър“. Ним си беше мислел, че във връзка със случая с Уоли и използването на хеликоптера за неговото транспортиране до болницата тя ще се откаже от намерението си. Но не стана така.
Статията беше на челна страница и носеше заглавието: „Цялото кралско войнство… на GSP & L и мистър Ним Голдман“.
В статията се казваше:
„Някога замисляли ли сте се как се чувства човек, облегнал се удобно на седалката на хеликоптера, докато той го носи из просторите?
Повечето от нас не са имали възможност да изпитат това екзотично удоволствие.
Но има хора и от тази категория, като например президента но Съединените щати, шаха на Иран, понякога негово светейшество папата, и, естествено, някои избрани служители на всеизвестната компания GSP & L. Например мистър Ним Голдман.
Защо именно Голдман, бихте попитали вие?
Вероятно този господин, който се явява вицепрезидент на компанията, е прекалено важен, за да пътува с автобус, макар той да е нает специално от компанията и да пътува в същия ден, в същата посока и да има много свободни места. Но въпреки това той избира хеликоптера…“
Статията продължаваше в същия дух, придружена от снимка на хеликоптера и един не твърде удачен портрет на Ним, който той подозираше, че Нанси Молино е изровила от архивата на вестника.
Особено опасен беше следният параграф:
„Многобройните потребители на електроенергия и газ, непрекъснато притискани от повишаващите се цени, вероятно се учудват за какво се използват тези средства от една компания, подобна на GSP & L… И може би, ако служители, подобни на мистър Голдман, са в състояние да променят навиците си и да започнат да използват по-малко екстравагантен транспорт, биха били направени икономии, които заедно с други подобни ще позволят да се спре растежът на цените“.
След обяд Ним отбеляза статията и даде вестника на секретарката на Ерик Хъмфри.
— Кажи на председателя на управителния съвет, че съм решил, че е по-добре аз да му дам статията, отколкото да го научи от някой друг.
Само минути след това Ерик Хъмфри връхлетя в кабинета на Ним и хвърли вестника на бюрото му. Той беше ядосан повече от всякога и дори повиши тон:
— Как си ги мислиш ти тези работи, че ни забъркваш в подобна каша? Не знаеш ли, че именно в момента се разглежда нашето предложение за повишаване цените на електроенергията и че решението ще бъде изнесено тези дни? Точно такова нещо им трябва, за да ни видят сметката!
Ним също не му остана длъжен.
— Разбира се, че всичко това ми е известно и съм разстроен колкото и вие. Но тази проклета журналистка вече си беше наточила ножа срещу нас. Ако не беше случаят с хеликоптера, щеше да си намери някакъв друг повод.
— Можеше да не може да намери повод. С това, че ти използва толкова недискретно хеликоптера, просто си й дал готов коз в ръцете.
Ним едва се сдържа да не отговори на тази реплика. Не за пръв път се случваше помощниците да понасят несправедливи обвинения. Та нали само преди две седмици самият Ерик Хъмфри беше заявил на неофициално събиране на помощниците: „Ако имате възможност да си спестите едно дълго пътуване и да си свършите работата по-бързо, възползвайте се от хеликоптера на компанията. Разбира се, ние се нуждаем от хеликоптерите за контрол над далекопроводите и за спешни случаи, но когато не се използват по тази линия, излиза почти едно и също като разходи да летят и да ги държиш на земята.“
Другото нещо, което Ерик Хъмфри бе забравил, бе, че самият той, знаейки за посещението на журналистите, го бе помолил да го представлява на едно важно заседание на Търговската камара. Просто нямаше как да се справи и с двете, без да прибегне до хеликоптера. Но въпреки всичко Хъмфри беше справедлив човек и вероятно щеше да си спомни впоследствие. Но дори и да не стане така, вече нямаше кой знае какво значение за Ним.
Тези наситени със събития дни го бяха изтощили изцяло. И това беше причината, заради която Хари Лондон, който беше в течение на събитията, се отби да покани Ним на чашка след работа. Ним прие предложението с радост.
Ним вече усещаше влиянието на алкохола и макар че настроението му не се беше подобрило, вцепенението и омаята му действаха успокоително. Ним дори се презираше за това си състояние, като го преценяваше като слабост. Но пък не му се случваше често, дори не си спомняше кога за последен път беше си позволил да пие толкова много. Кой знае, може би има нещо в това човек да си казва „Нека върви всичко по дяволите“ и да се отпусне.