Една жена бурно запротестира:
— Това не е възможно да бъде вярно! Аз живея съвсем сама и консумирам толкова електроенергия, колкото и преди две години, а сметките ми оттогава са се увеличили повече от два пъти!
Като погледна още веднъж монитора, включен към компютъра, позволяващ веднага да се проверят сметките, един от служителите се опитваше да и обясни някои детайли, но жената оставаше непоколебима в мнението си.
— Понякога едни и същи хора искат хем да плащат по-малки сметки, хем да получават по-големи дивиденти — каза Тереза Ван Бърен на Нанси Молино. — Много е трудно да им се обясни, че не могат да имат и двете.
Нанси Молино не удостои репликата с внимание.
Двадесет минути преди обявения час за началото на събранието имаше само места за правостоящи във втората зала, а народът продължаваше да приижда.
— Започвам страхотно да се притеснявам — каза Хари Лондон на Ним Голдман.
Те стояха в центъра на залата, близо до входа на допълнителното помещение, и шумът от гласовете и от двете им страни почти изцяло заглушаваше думите им.
Хари Лондон и някои сътрудници от неговия отдел бяха тук, за да окажат съдействие на службата по охрана на компанията. Ним бе изпратен лично от Ерик Хъмфри, за да прецени обстановката на място.
Самият председател на управителния съвет, който имаше навика да води неофициални беседи с акционерите преди срещата, бе изрично посъветван от ръководителя на охраната да се въздържи от подобни прояви, тъй като тълпата съвсем не беше добронамерена. В този момент Ерик Хъмфри се намираше в една съседна на залата стая заедно с други представители на ръководството на компанията и смяташе да се появи точно в два часа.
— Много съм обезпокоен — повтори Хари Лондон. — Подозирам, че работата няма да се размине без скандал. Видя ли какво е отвън?
Ним поклати отрицателно глава и последва Хари, който се насочи към фоайето до изхода. Те излязоха през една странична врата и заобиколиха зданието, за да стигнат до централния вход.
Хотел „Сейнт Чарлз“ разполагаше с доста голямо пространство отпред за паркинг, за спирка на такситата и автобусите. Но в момента цялото движение отпред бе спряно заради огромната тълпа, която силно крещеше и размахваше транспаранти. Полицията бе осигурила едно съвсем тясно коридорче за пешеходците, като същевременно се опитваше да спре напора на тълпата да се придвижи по-напред.
Телевизионните екипи, които не бяха допуснати в залата, също бяха отвън и снимаха почти непрекъснато.
На някои от транспарантите пишеше:
„Подкрепете «Светлина и енергия за хората»“
„Народът е за по-ниски цени на електроенергията и газта“
„Смърт на капиталистическото чудовище GSP & L“
„Човекът е по-важен от печалбата“
Прииждащите акционери на GSP & L четяха плакатите с възмущение, докато си пробиваха път през кордона. Един дребен и обикновено облечен мъж на средна възраст, който носеше и слухово апаратче, ядосано се обърна към тълпата:
— И аз съм от „народа“, но съм се трудил цял живот, за да си купя няколко от тези акции…
Един младеж с очила и раздърпана фланелка го сряза:
— Абе, я се разкарай, капиталист такъв!
Една млада дама от пристигащите също се намеси:
— Ако бяхте се потрудили и поспестили…
Към екипите от телевизията се присъединиха и други журналисти. Сред тях Ним видя и Нанси Молино, но тя бе последният човек, с който Ним искаше да се види.
Хари Лондон отбеляза:
— Виждаш ли го твоя приятел Бърдсонг как дирижира целия спектакъл?
— Виждам го, но не ми е никакъв приятел.
Огромната брадата фигура на Бърдсонг се мяркаше отзад. Докато двамата го гледаха, той извади една портативна радиостанция и я доближи до устата си.
— Вероятно говори с някого вътре в сградата — каза Хари. — Вече влиза и излиза най-малко два пъти. Проверих също така, че има една акция на нашата компания на негово име.
— Една акция ти дава пълното право да присъстваш на годишното събрание — усмихна се Ним.
— Известно ми е. Вероятно подобно е положението и с другите негови хора. Сигурен съм, че пак са измислили нещо.
Ним и Хари Лондон влязоха незабелязано вътре. А отвън шумът все повече нарастваше.
Ерик Хъмфри нервно се разхождаше в една малка странична заседателна зала, като си повтаряше речта, която след малко трябваше да произнесе. През последните няколко дни бяха написани няколко чернови, като окончателният вариант бе напечатан преди не повече от два часа. Дори и сега, когато си повтаряше наум думите от речта, той се спираше, за да нанесе някои поправки.