Лутър въздъхна, а после попита Ним:
— Знаете ли как Карен се разболя от полиомиелит?
Ним кимна:
— Да.
— Казала ли ви е защо?
— Не. Или поне не точно.
Хенриета се намеси.
— Тя обикновено не го прави.
Те вече бяха стигнали до първия етаж и излизаха от асансьора. Хенриета Слоун се спря в малкото пусто фоайе и продължи:
— Тогава Карен беше ученичка на петнадесет години. Винаги е била отличничка, участваше и в училищния отбор по лека атлетика. Изобщо бъдещето беше пред нея.
— Това, което жена ми се опитва да каже — намеси се Лутър Слоун, — е, че същото това лято ние си бяхме уредили да отидем до Европа. Пътуването беше организирано от лютеранската църква, един вид посещение на светите места. Бяхме организирали така нещата, че докато ни няма, Карен да отиде на лагер. Мислехме, че една почивка на чист въздух ще й се отрази добре, пък и по-голямата ни дъщеря Синтия беше в същия лагер преди две години.
— Истината е, че мислехме много повече за себе си, отколкото за нея — каза Хенриета.
Съпругът й продължи, сякаш тя не беше го прекъснала:
— Но Карен не искаше да ходи на лагер. Имаше едно момче, с което се срещаше, и то оставаше в града. Карен искаше да си остане вкъщи през лятото и да бъдат заедно. Но Синтия вече беше заминала и това значеше Карен да остане съвсем сама…
— Карен непрекъснато ни повтаряше — продължи Хенриета, — че няма никакво значение, че ще остане сама, а що се отнася до момчето, можем да й имаме доверие. Тя дори ни казваше, че има някакво предчувствие, че ще се случи нещо, ако отиде в този лагер. Никога няма да мога да го забравя.
Пред очите на Ним картината сякаш прие реални очертания — младите родители, Карен почти момиче, и сблъсъка на силните, но толкова противоположни желания. Сега и тримата бяха толкова различни…
Лутър Слоун отново заговори, сякаш искайки по-бързо да приключи това мъчително обяснение:
— Това беше истинско семейно „сражение“ — ние двамата срещу Карен. Ние бяхме непреклонни и най-накрая Карен замина за лагера. Докато тя беше там, а ние в Европа, избухна епидемията от полиомиелит. Карен беше една от жертвите.
— Ако само си беше останала вкъщи, както настояваше… — започна Хенриета.
Съпругът й я прекъсна:
— Стига толкова! Сигурен съм, че на мистър Голдман картината му е ясна!
— Да — каза Ним с приглушен глас.
Той си спомни стиховете, които Карен му бе изпратила, след като бе научила за Уоли. „Ако“ едно или друго нещо във този или онзи ден се бе разминало за час-два или за инч…
Сега той я разбираше по-добре. Ним си помисли, че все пак трябва да каже нещо, но не беше сигурен какво, нито как да го каже.
— Мисля, че все пак не би трябвало да се обвинявате за случилото се…
Лутър Слоун само го погледна и промълви:
— Моля ви, мистър Голдман…
В този миг Ним разбра, че просто нямаше какво да се каже — просто всичките тези доводи са били изтъквани толкова много пъти, и също толкова много пъти са били отхвърляни. Нямаше и не е имало никакъв начин те да се освободят от чувството си за вина.
— Хенриета е напълно права — каза Лутър. — Просто сме обречени да носим в себе си тази вина до гроб.
Хенриета добави:
— Ето защо казвам, че дори да се опитваме да правим толкова неща за Карен и да ги правим, не ги смятам за достатъчни.
— Не бива да мислите така. Сигурен съм, че правите всичко, което е по силите ви.
Те излязоха от кооперацията и Ним тръгна към колата си, която беше паркирана отвън. Преди да се разделят, той им каза:
Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Що се отнася до микробусчето, ще се опитам да направя нещо възможно най-скоро.
7
Въпросът на дневен ред беше проектът Турнипа.
— Да говориш с губернатора на щата — заяви Ерик Хъмфри със стегнатия си бостънски акцент, — е все едно да потопиш ръката си в съд с вода. Просто веднага, щом като я извадиш, водата автоматично се връща в предишното си състояние и все едно, че нищо не е имало.
— Освен че ръката ти ще бъде мокра — обади се Рей Паулсен.
— По-скоро влажна — поправи го председателят на управителния съвет.
— Аз ви предупредих — каза Тереза Ван Бърен. — Предупредих ви веднага след случая с прекъсването на електроенергията преди два месеца, че обществото не помни дълго време и че хората, в това число и политиците, ще забравят бързо този случай и причините за него.
— Не паметта е проблемът на нашия губернатор — намеси се Оскар О’Браян. — Просто толкова много му се иска да стане президент на Съединените щати, че почти усеща вкуса на това преживяване.
Ним Голдман каза:
— Кой знае, може и да не е лош като президент.